Лира Литературно-рекламна Агенция
Всеки, който се занимава с изкуство, има своите ексцентричности. Писателите не правят изключение. От висене надолу с главата до мирисане на изгнили ябълки – такива са някои от най-необичайните навици на известните писатели, които те използват за събуждане на музата си. Описа ги Мат Блейк за блога на издателство „Пенгуин„
Блейк се вдъхнови да направи проучването си, след като през ноември стана ясно, че бившият президент Барак Обама е написал целия си над 800-страничен мемоар „Обетована земя“ с химикалка на жълт бележник с редове. „Все още обичам да си водя записки на ръка. Мисля, че компютърът изглажда дори и най-суровите ми мисли и им слага маската на подредеността“, пише Обама.
Разбира се, предпочитанията към хартия на Барак Обама са нищо, в сравнение с някои от най-големите чудатости в историята на литературата. От пощене на домашния любимец от бълхи през спане в ковчег и висене с главата надолу и душкане на гнили ябълки, в литературата има дълга история на странни ритуали, с които писателите се опитват да победят блокажа. От Джак Керуак до Колет, от Труман Капоти до Мая Анджелоу – всички те имат някакви извънредни странности, до които прибягват.
Харесвате ли гнили ябълки?
„Има нещо в сладникавото мръсно гранясало на тези ябълки, което размърдва мозъка му.“
Олдъс Хъксли се кълне в ползите от LSD. Изборът за стимулант на Джак Керуак е бензедринът. А се смята, че Оноре дьо Балзак е пиел по 50 чаши кафе на ден, за да вкара в ред синапсите си. Но нищо не можело да изостри ума на германския поет Фридрих Шилер, колкото няколко изгнили ябълки.
Според неговия приятел Гьоте, Шилер имал навика да крие изгнили ябълки в чекмеджето на бюрото си, за да може да се наслади на пълния букет от аромата им в моментите, когато страдал от липса на вдъхновения. Според съпругата на поета, той „не може да живее или да твори без това.“ Както пише Даян Акерман в книгата си A Natural History of the Senses („Естествена история на ароматите“), „има нещо в сладникавото мръсно гранясало на тези ябълки, което размърдва мозъка му.“
Булдогът като форма на писателско вдъхновение
Колет (рождено име – Сидоние-Габриел Колет) е абсолютен литературен ренегат, който едновременно вбесява и опиянява Париж в началото на миналия век. Тя едновременно е писател, поет, мемоарист и икона на феминизма, но и плодовит журналист, който прескача като цирков акробат от тема на тема от различно естество – от войната до домашното насилиe. От модата до фалшивите оргазми.
Освен всичко друго, тя е и страстен любител на животните и не започва писателския си ден без да методично да попощи гърба на любимия си булдог от бълхи. Чак след това се залавя за писалката.
Да повисиш с главата надолу
„Просто трябва да се отпуснеш и да оставиш всичко да отече. Колкото повече го правиш, толкова повече всичко отминава. И скоро всичко става УАУ!“
Когато умът на Дан Браун започне да блуждае от сложни идеи за криптография, семиотика, различни обрати и дълбоки обрати в сюжета, с които той е популярен, писателят се увисва с главата надолу, за да позволи на плявата в мислите му да се отърси.
Авторът на „Шифърът на Леонардо“ разкри през 2013 г., че обича да си надене чифт гравитационни ботуши и да виси от рамка за упражнения, за да обмисли всичко „Това наистина помага“, каза той пред The Sunday Times. „Просто трябва да се отпуснеш и да оставиш всичко да отече. Колкото повече го правиш, толкова повече всичко отминава. И скоро всичко става УАУ!“
Освен това той държи пясъчен часовник на бюрото си. На всеки час оставя ръкописа си настрана и прави серия от лицеви опори, коремни преси и стречинг.
Чаша шери и празна хотелска стая
Популярната поетеса, писател и борец за граждански права Мая Анджелоу рядко твори у дома. В повечето случаи тя си наема стая в хотел наблизо, поръчва на персонала да свали всички картини и други интериорни украшения от стените и пише на леглото от 6:30 сутринта до обед.
„Може да съм там в 6:15 сутринта, докато вляза. Но обикновено към 11 часа вече имам чаша шери“, признава тя за Paris Review през 1990 г. „Запазвала съм си хотелска стая във всеки град, в който съм живяла. Да пиша, да лежа напряко на леглото, докато спра да си усещам лакътя, който е целият в мазоли. Не позволявам на персонала да оправя леглото, защото никога не спя там. Оставам до към 12:30, или до 13:30 и после се прибирам у дома и се опитвам да дишам.“
Груб, гол и в настроение
„Когато наближи крайният срок за някоя книга Виктор Юго нямал друг избор, освен да събере всичките си дрехи, да ги даде на прислугата да ги скрие, за да не може да излезе от вкъщи.“
За Виктор Юго – главният парижки бониван през XIX век – нищо не можело да съсипе един добър ден на писане повече от изкушението на първокласен бардак. Той бил до толкова важен фактор в пулсиращата икономика на нощните заведения в града, че се говори, че, когато починал, бордеите в града затворили и обявили ден на траур, за да могат жриците на любовта да покажат своето преклонение към паметта му.
Така че когато наближавал краен срок (като най-известния – този за „Парижката Света Богородица“ през зимата на 1930 г.), Юго нямал избор – събирал всичките си дрехи и нареждал на прислугата си да ги скрие, за да не може да излезе от дома си.
И така, гол, „увит единствено в сив плетен шал, който го покривал от главата до петите“, според думите на жена му, той бил принуден да остане затворен и да пише като полудял, докато не приключи книгата.
Никога не започвай да пишеш в петък
Според собствените си признания, Труман Капоти бил странен човек, с много повече суеверия от колкото можете да намерите в прочутата песен на Стиви Уондър (Superstition–1972). Едно от суеверията му било никога да не започне или да завърши свой труд в петък. Освен това отказвал да се обажда по телефона на свои приятели, чиито номера включвали числото 13. Абсолютно отказвал да бъде настаняван в стая номер 13 в хотелите.
И макар че пушенето на цигара след цигара да било от особена важност за творческия му процес, той не си позволявал в пепелника му да има повече от три фаса. За да се случва това прибирал фасовете в джоба на сакото си. Освен това отказал да се качи на самолет, в който се возили две монахини, а също – да бъде настанен в стая, в която имало жълти рози. „Списъкът е безкраен – на нещата които не мога и не трябва“, казал той на интервюиращ го репортер през 1957 г. „Но пък получавам някакъв интересен комфорт, спазвайки всички тези примитивни правила.“
Моливи, карта и голямо бяло палто
„Той пишел предимно през нощта, винаги легнал по корем напреки на леглото.“
По времето, когато Джеймс Джойс започнал да пише „Бдение над Финеган“ зрението му отслабвало. Той имал проблеми с очите през целия си живот, като претърпял 25 безрезултатни операции за възстановяване на зрението. Така през 1923 г. той бил почти сляп.
Според биографа му Гордън Боукър намерил прост начин да победи своето късогледство. Както обяснява сестра му Ейлийн: „Той пишеше предимно през нощта, легнал по корем на напряко на леглото. Имаше голям син молив, като дърводелски, и бяло палто, за да се отразява върху хартията…по някакъв начин така се получаваше бяла светлина.“
Наркотици, кафе и 36 метра руло с хартия
Една от най-известните легенди в съвременната литература – Джак Керуак – с мозък, кипящ от наблъскан с наркотици творчески сок, написва своя класически роман „По пътя“ на едно 36-метрово руло печатарска хартия, като събира текста така, че да не сменя хартията на пишещата си машина. Отнема му три кратки седмици трескаво писане, задвижвано от диета от бензедрин и кафе, за да произведе една хипнотизираща тирада непрекъсната проза.
Богат на хедонистични приключения, возене на товарни влакове, шляене с приятели и пиене на червено вино на лунна светлина, ръкописът се превръща в дефиниция на младежкия похот за живот, в истински пример за едно поколение, което отчаяно търси начин да намери мястото си в бързо променящия се свят.
Легни в отворения ковчег
„Дали идеята за самия ковчег, или чувството, миризмата, застоялият въздух направиха творчеството възможно?“
Това е последният описан случай, защото е само слух. Но както става с литературните легенди, тази история е една от най-добрите. Според мълвата, поетесата, критик и закоравял мизантроп Едит Ситуел обичала да лежи в открит ковчег преди да започне писателския си ден.
„Какво точно имаше в това мрачно, плътно уединение, което отключваше креативността й?“, пише Даян Акерман в A Natural History of the Senses. „Дали идеята за самия ковчег, или чувството, миризмата, застоялият въздух направиха творчеството възможно?“
Или може би колкото по-близко усеща смъртта, толкова по-жива се чувства. „Не съм ексцентрик. Просто съм по-жива от повечето хора. Аз съм непопулярна електрическа змиорка, която живее в езерце със сом“, гласи една нейна популярна реплика.
