Лира Литературно-рекламна Агенция
Писането на кратки разкази е особен вид изкуство. Джером К. Джером е майстор в този жанр. Независимо дали описва любовната история на двама души с различен социален статус, несгодите на млад баща, тръгнал с невръстното си отроче на път, или обучаването на новобранците в армията, познатият му сатиричен стил гарантирано ще ви развесели. И разсмее.
Ето откъс от новото томче на „Хеликон“ „Как да се отнасяме с новобранците„, което е вече на пазара:
ОТКЪС
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ ВЯРВАШЕ В ЩАСТИЕТО
Той се качи на Ипсуич със седем различни седмични вестника под ръка. Доколкото успях да забележа, всички препоръчваха на читателите да си направят застраховка за смърт или телесни повреди при железопътни катастрофи. Той нагласи нещата си на багажника, свали шапката си и я сложи на седалката до себе си. Изтри плешивата си глава с червена копринена носна кърпичка и започна грижливо да попълва името и адреса си на всеки от седемте вестника. Аз седях срещу него и четях „Пънч”. Когато пътувам, винаги вземам със себе си някое списание с овехтял хумор; според мен това успокоява нервите. Като навлизахме в Менингтри, вагонът силно се разтърси при стрелката и подковата, която той внимателно бе поставил в багажника над себе си, се изхлузи през мрежата и със звън падна върху главата му. Той не изрази учудване, нито гняв. Попи с кърпичка кръвта от удареното място, наведе се, вдигна подковата, погледна я с укор и спокойно я захвърли през прозореца.
– Заболя ли ви? – попитах аз. По-глупав въпрос не можеше да се зададе. Разбрах това, още щом го произнесох. Подковата тежеше най-малко килограм и половина – беше рядко голяма и тежка подкова. Виждаше се как на главата му се издига солидна цицина и само глупак можеше да пита дали го боли. Очаквах, че ще ми отговори ядовито. Поне аз, ако бях на негово място, не бих се сдържал. Той обаче явно прие въпроса ми като естествена проява на любезност и съчувствие.
– Да, малко – отговори.
– А защо ви беше нужна? – попитах аз, тъй като не се случва толкова често да срещнеш човек, който тръгва на път с подкова.
– Намерих я на пътя близо до спирката. Взех я за щастие. Той разтвори кърпичката си, за да я сложи откъм no-хладната страна върху подутото място, а пък аз измърморих нещо дълбокомислено за странностите на съдбата.
– Да – каза той, – доста ми е вървяло в живота, само че не съм имал никаква полза от това.
– Роден съм в сряда – продължи той, – а както знаете, навярно това е най-щастливият ден, в който би могъл да се роди човек. Майка ми беше вдовица, но никой от роднините ми не ми е помагал. Казваха, че да помагаш на момче, родено в сряда, е все едно да снабдяваш с въглища Нюкасъл. Като умря вуйчо, оказа се, че и той е завещал всичките си пари – до последното пени – на брат ми Сам. Като незначителна компенсация за това, че е роден в петък. За мене винаги оставаха само поученията. Внушаваха ми да не забравям отговорността, която налага на човека богатството, когато дойде, и да помагам на близките си, като забогатея. Той замълча, сгъна вестниците с рекламите за застраховка и ги пъхна във вътрешния джоб на палтото си. – Пък и тия черни котки… – продължи той. – Казват, че носели щастие. И ето, най-черната от всички черни котки на света се настани в жилището ми на Болсъвър Стрийт още първата вечер, когато се настаних и аз там.
– И не ви ли донесе щастие? – полюбопитствах, като видях, че замълча. Очите му гледаха разсеяно.
– Зависи как ще се погледне на това – отговори той замислено. – Може би не си допаднахме по характер, такова утешение винаги съществува. И все пак заслужаваше си да се опита.
Той седеше, втренчил поглед през прозореца, и аз известно време не се решавах да прекъсна тъжните му възпоминания.
– И какво стана? – попитах след дългата пауза. Той се върна към действителността.
– О, нищо особено! Наложи ù се да замине за кратко време oт Лондон и ми остави да се грижа за любимото ù канарче.
– Но вие не сте били виновен – не спирах aз.
– Да, не бях – съгласи се той. – И все пак това породи известно охлаждане, от което другите побързаха да се възползват. Пък аз ù предложих в замяна котката си – добави той повече на себе си, отколкото на мене.
Ние седяхме и пушехме мълчаливо. Чувствах, че всяко утешение от моя страна би прозвучало неуместно в случая.
– Пъстрите коне също носят щастие – каза той, изтърсвайки пепелта от лулата си през отворения прозорец. – И пъстър кон имах по едно време.
– И той ли ви навлече беля?
– Заради него загубих най-добрата служба, която съм имал в живота си – отговори кратко той. – Началникът търпя по-дълго, отколкото можех да се надявам. Но как да държиш на работа човек, който е вечно пиян? Това уронва престижа на фирмата.
– Така е – съгласих се аз.
– Разбирате ли – продължи той, – аз не нося на алкохол. Някои пият колкото си искат и нищо им няма, а мене още първата чашка ме сваля. Просто не съм свикнал.
– Тогава защо пиехте? – попитах. – Да не би конят да ви е принуждавал?
– Работата беше следната – започна той, като поглаждаше леко цицината, която вече беше станала голяма колкото яйце. – Предишният собственик на коня бил търговец на вино и работата му налагала да се отбива в почти всяка кръчма, покрай която минел. Естествено и конят придобил навика да се спира пред всяка кръчма и нищо не можеше да го промени; във всеки случай аз не можах. Той подушваше кръчмата още от четвърт миля и се понасяше право към вратата ù. Отначало се опитвах да се преборя с него, но това ми отнемаше най-малко петдесет минути, а междувременно се събираха тълпи зяпачи, които се обзалагаха кой от нас ще се наложи. Мисля, че това все някак щях да го изтърпя, но веднъж някакъв трезвеник, който стоеше на отсрещната страна на улицата, се обърна с реч към тълпата. Той ме нарече Пилигрим, а коня – Полиън, или нещо от тоя род, и заяви, че аз съм се борил с него заради небесния венец. Тогава всички започнаха да ни наричат „Поли и Пилигрим в битката за венеца”. Естествено това ме ядоса, влязох още в следващата кръчма, пред която конят спря, и изпих една-две чашки уиски. Така започна всичко. После ми бяха нужни години, за да се отърва от този навик…
