Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
„Сега се разсея загадката какво се е случило с лицата на прасетата. Животните отвън се вглеждаха от прасе към човек и от човек към прасе, и пак от прасе към човек – но вече бе невъзможно да се каже кой какъв е.” Сещате ли се чии са тези думи?
Не, не са на някой от хилядите протестиращи в столицата и страната. Не са и от пост на по-ленив гражданин, споделил във фейсбук отчаянието си от политическата ни класа. Не са и оценка за едни „по-равни сред равните”, обсебили всичко в държавата, включително и граничните ѝ територии, опасани с бариери и пазванти и поругаващи българското знаме. Тогава?
Познахте, фенове на Оруел! Те са финалът на шедьовъра му „Фермата на животните”, публикуван първица през 1945 г. Излишно е да припомняме, че авторът визира Сталинския СССР, тъй като няма и да е съвсем вярно. Защото за да надживее една творба времето си, тя със сигурност обема не само конкретната историческа обстановка, а ВСЯКА ПОДОБНА.
Във „Фермата” свинете сами се обявяват за най-умни сред животните и пълзящият им преврат подчинява всички останали видове. Но това не е непременно лошо.
Че квичащото войнство е в биологично отношение много близко до човека е установен факт. Свинският инсулин е спасил милиони животи на болни от диабет Хомо сапиенси. Още преди години калифорнийски учени отглеждаха с помощта на генно инженерство човешки органи в телата на свине, за да се подпомогне дефицитът на органи по света. А най-последни данни сочат, че нашият грухтящ приятел е природно устойчив на коронавируса и изобщо не го прихваща.
По-хубаво от това здраве му кажи! Затова ли все повече родни герои загърбват човешкото в себе си и се превръщат в свине? За да се предпазят от вируса?
Като оставим настрана шегичките, ще ви кажа, че ме е срам в ръцете на какви простаци, гьонсурати и свине сме. Неотдавна земеделската министърка евтаназира хиляди невинни от последните. Жалко, не точно които трябваше!
Как да изринем кочината? Как да се спасим от зурлите? В Америка неотдавна, като настанаха несигурни времена, населението изкупи оръжията от магазините. Ние – тоалетната хартия…
Приближавам се до вратичката от ковано желязо на „Симеон”, над която е офисът ни. Слагам раницата върху капака на елтаблото и бъркам за ключа. В този миг към мен се стрелва мургаво юначе на десетина-дванайсет години. Досещам се какво следва: чичо, не съм ял, вкъщи сме много, дай нещо, молим те, Господ да те поживи… и т.н., и т.н. Само че юначето засега мълчи, или по-скоро избъбря нещо толкова тихо, че едва ли и самò го чува.
– За какво са ти? – питам направо. Редно е да знам къде отиват парите на данъкоплатците. И тогава получавам смайващия отговор:
– Да си направя прическа.
Разглеждам го по-внимателно. Да, бая е орасъл. Спор няма, че едно посещение в някой от близките салони ще му се отрази положително. Откъм едното ухо ще е доголо с машинка, откъм другото – по-длъжко, но с прорязана черта.
Прокарвам пръсти по твърдата му гарвановочерна коса и се правя на строг.
– Колко ти трябват?
– Левче. Вече имам два. – И ми ги показва в шепата си.
Вадя портфейла и му подавам монетата. Поразвеселен съм от молбата, поласкан – от откровеността му, ала изпитвам и някакво топло чувство, което ми е трудно да определя.
Юначето си тръгва рязко, както се и появи, и аз го гледам още известно време, додето то окончателно се скрива зад ъгъла. Изваждам ключа и го превъртам в ключалката.
Винаги съм вярвал, че красотата ще спаси света!
