Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Отче, защо си толкова дребнав? Любовта е история, нужно е тяло, за да бъде разказана.
Обичай, остани жаден, не се страхувай да умреш. (Е, стига каузата да си заслужава.) Така може да се „редуцира“ съдържанието на „Жажда“ от Амели Нотомб, но това би означавало да си спестите обилна порция от нейните дръзки богоборчески мисли, което не е желателно. Особено ако сте от породата на жадните за истории хора. Според едно от преданията последните думи на Исус на кръста са били „Жаден съм“. Тук разказът тече от името на богочовека, часове преди разпятието. Започва с преглед на случаи и хора, спасени от него в качеството му на чудодеец. Исус обаче не се оплаква, нито моли за пощада, той само констатира, така да се каже, проявите на чудовищно вероломство и жестокост. И провала на безтелесния си баща:
Като си помисля само, че идеята за разпъването на кръст е дошла на човешко същество, ето в това е провалът на баща ми – неговото създание е измислило такива изтезания. Мисля, че в съзиданието е била допусната процедурна грешка.
На неосквернените от религията умове сигурно ще им допадне хрумването, че най-висшата човешка ценност е степента на въплътеност. Едно въплътено създание не е способно на отвратителни постъпки, умува Исус, ако убива, то е, за да се защити; ако се гневи, то е по справедливи причини. Според този „приземен“, алтернативен Исус злото винаги произлиза от духа и е свързано със страха от страданието. Веднъж осъзнаем ли своята обреченост, започваме да си въобразяваме авариен изход, за да напуснем без болка черупките на телата си. Опитваме се да преметнем природата. Да, Исус на Амели Нотомб има проблем с образа, който са му вменили! И не може да понесе факта, че живее в свят, в който любовта вече не е безпричинна, а трябва да служи за нещо. Хората с голямо его не се влюбват, те изпитват ужас да не изгубят контрол… Хората с голямо его изобщо не знаят що е жажда и със сигурност не познават Бог: „Изпитайте жаждата до дъно с тялото и душата си, преди да я утолите. Любовта, която изпитвате точно в този момент към глътката вода, е Бог. Аз изпитвам такава любов към всичко живо. Това е да бъдеш Христос.“
Героят на Нотомб не е образцов човек, а човек, който малко се интересува от себе си, без да се самоотрича. Освен това нищо човешко не му е чуждо – нито удивлението, нито презрението. Нито тъгата, нито самотността. Умира от страх да не провали смъртта си и не се има за по-проницателен от другите: „Да се мислиш за по-умен от множеството е признак на слабост. Еднакво напразни ми се виждат и каузата за равенство, и тази за превъзходство. Качеството на един човек не може да бъде измерено.“ Да си го кажем пряко: Исус на Амели е богохулник и враг на догматизма. Стълбът на неговата вяра е прозрението, че човек стига до големите истини само когато е жаден, когато изпитва любов и когато умира, а за трите е нужно тяло. Не вярва в дявола и смята, че самата идея за изкуплението е възмутително садистична, защото ничие страдание не е в състояние да изкупи страданието на клетниците, изживяно преди него. Знае, че хората не се променят току-така и не харесва идеята за волното си самопожертвование. Та той е само лост и се опитва да повдигне света… Друг е въпросът, че с това си навлича екзекуция. Но да умреш е по-хубаво от смъртта (да умреш означава, че си имал тяло), както да обичаш е по-хубаво от любовта: „Голямата разлика между баща ми и мен е, че той е любов, а аз обичам.“
Любовното състояние е неприсъщо на хората, които не познават злото. За да изпиташ това главозамайващо чувство, трябва да се наведеш над бездните, които криеш в себе си.
Амели е не по-малко духовита, когато описва навиците на мъртвите: „По принцип мъртвите не са така глупави като живите“, казва Христос. Защото не се вживяват много, недолюбват празните брътвежи с приятели и гледат на живота си като на произведение на изкуството. Ето я и представата му за ада: „Адът не съществува. Ако има прокълнати, то е защото има хора, които винаги виждат най-лошото. Всеки е срещал поне един такъв – постоянно мрънкащ, хронично недоволен, на пищната трапеза той ще види само липсващите ястия. Защо да се отказва от голямата си страст да се оплаква, преди да изпусне сетния си дъх? Нима няма право да провали смъртта си?“
Заключението се налага от само себе си − всеки има право да провали смъртта си, но само който е живял интензивно и щедро, умира жаден… за един по-мъдър и достоен живот. А ако се окаже вечен, още по-добре, няма да го върнем.
