Лира Литературно-рекламна Агенция
Мариета Иванова, Хеликон Русе
Заглавието може и да ви подлъже, но това не е книга за вегетарианството или за хранителните разстройства. Това е книга за убежденията ни, за изборите, които правим и за демоните, които живеят във всеки един от нас. Тази книга е жестока, директна и остра. На моменти ти нагарча, защото те кара да прозреш сам слабостите си. Тя оголва кожата и дълбае в костите. Оставя те без дъх и ти засяда в гърлото.
Историята се върти около Йонгхе – млада жена, внезапно отказала да яде месо. Мъжът ѝ, който досега се е чувствал удобно с обикновената жена, за която се е оженил, решава да заеме ролята на жертва във връзката им. Семейството и най-вече деспотичният ѝ баща се отказват от нея. Зет ѝ е обсебен от нея и това е една влудяваща, маниакална, болезнена и разрушителна обсесия, която променя всичко… А единствената константа в живота на Йонгхе е сестра ѝ.
„Вегетарианката“ беше удостоена с интернационален Ман Букър през 2016, а Хан Канг се превърна в първия южнокорейски автор, който го печели. Още с излизането си на бял свят, книгата разбуни духовете, както у дома, така и на запад, където обществото е доста по-разкрепостено в емоционално отношение, въпреки че всеки запознат с азиатската литература и нрави знае, че под хилядолетните традиции и морал, които властват над източното общество, се крие ексцентричност, граничеща с екстремност. „Вегетарианката“ е безкрайно красива в ексцентричността си и страшно истинска в лудостта си. Тя говори за тихата лудост, за егоизма, за потисканите страсти на слабите човешки същества, за яростта на разочарованието.
От четири години очаквам българското издание на тази книга и нито един ред от повествованието ѝ не ме накара да съжаля, че я прочетох! Освен прямостта ѝ, едно от нещата, които най-много ми харесаха в нея е красивият език на автора, както и чудесният превод на Цветомира Векова от корейски, а в личната си годишна класация тази книга поставям на челна позиция и с нетърпение очаквам следващия шедьовър!
„Изглежда, сякаш отговорът ѝ на всичко, което се случваше около нея, бе тихо съзерцание. Или не. Може би някакви ужасни, недостъпни за хората „отвън“ демони я разкъсваха отвътре. Може би битката с тези емоции, скрити във вътрешния ѝ свят, където тя беше единственият господар, изпиваше цялата ѝ енергия? И така, в реалния живот, паралелен за нея, тя не разполагаше с почти никаква енергия, за да реагира на случващото се, да бъде любопитна или да изучава света около себе си.“
