Иван Първанов: Да си спомним, че никой не е безсмъртен

25.06.2020 Интервюта

„Градовете на мъртвите„ предлага пътуване в застинал, но красив свят

Една нестандартна и на пръв поглед леко плашеща книга разгръщаме, посветена на местата, в които са погребани известни личности и обикновени хора от цял свят. Илюстрациите, с които е изпъстрена, бързо разсейват всякакъв страх, защото някои са абсолютни шедьоври на изкуството, а името на съставителя на този сборник – журналистът Иван Първанов, не буди съмнение, че става дума за добре свършен енциклопедичен труд. Затова изпратихме въпросите си на автора, с любопитство да научим повече.

– Господин Първанов, защо нарекохте книгата си „Градовете на мъртвите“?

– Отговорът на този въпрос може да бъде даден в няколко посоки. От една страна, чисто пространствено, гробищата, които съм разгледал в книгата, са най-големите в света и с площта си действително могат да бъдат оприличени на цели градове. От друга страна, това заглавие е един опит за сравнение на двата свята: на живите и на неживите. Както в света на живите хората живеят в общности и населени места – градове и села, така, ако приемем, че животът след смъртта съществува, гробищните паркове са последният и вечен дом и пристан на напусналите този свят покойници. И на трето място, разбира се, интригуващото, нестандартно и нешаблонно заглавие би продавало книгата по-добре.

– На какъв принцип сте описали по страниците гробищните паркове, как да се ориентира читателят?

– Гробищните паркове, които разглеждам в книгата, са над 150 от цял свят. Липсва, по обясними причини, само леденият континент Антарктида. В книгата те са подредени по азбучен ред на страните, в които се намират, и мисля, че това е най-правилният начин. Защото смятам, че да подреждаш гробища по важност или известност е кощунствено. Това все пак не са холивудски продукции, нито чудесата на света, на които да се прави реклама, а траурни съоръжения. В съдържанието е представена съответната държава и читателят може по името ѝ да прочете за най-големите и най-известните гробищни паркове в нея. Или другия подход – ако иска да научи за конкретно гробище, да открие в съдържанието къде се намира то и да прочете цялата информация, до която съм успял да се добера за него.

Гробницата на френския крал Луи XII

– Кои са най-невероятните места или ритуали, които срещнахте при вашето проучване?

– Цялото проучване и изследване е изключително интересно и читателите ще намерят в книгата не десетки, а стотици интригуващи факти, много от които ще ги оставят без дъх. Няма да издавам много неща, за да не ги лишавам от удоволствието да потънат в света на градовете на мъртвите. Ще отбележа само нещо, с което да предизвикам ллюбопитството им. Погребалните традиции на някои азиатски народи повеляват малко след погребението трупът на покойника да се изважда и в негова чест да се устройстват тържества и веселби. А близките на мъртвеца танцуват с трупа. След което пак си го заравят в гроба и продължават да се веселят, вече в негово отсъствие. С този ритуал се смята, че са почели своя мъртвец. В други части на света пък мъртъвците са поставят в специални скални ниши и се оставят да бъдат изкълвани от хищните птици.

Но дори и при традиционните погребални ритуали с трупополагане има интересни и предизвикващи интерес неща. На мен самия ми беше интересно да разбера, че в някои страни гробищата изобщо не са това страшно и злокобно място, за каквото е прието да се смятат. Например в централното гробище на Дания, Асистънс, през почивните дни семействата ходят на пикник и се веселят там вместо да скърбят и да проливат сълзи.

Още от древността при много племена и народи, сред които и траките, раждането се е посрещало със сълзи, плач и тъга, а смъртта с радост за освобождаване от житейските мъки. Днес най-внушителни и монументални са католическите гробища – без значение в коя част на света се намират. В много от тях всеки надгробен паметник е шедьовър на монументалното изкуство. Някои си имат пакостливи и закачливи или злобни духове и вампири, които са се превърнали в туристическа атракция. В други надгробните плочи са изписани с весели и шеговити епитафии. Но ще спра дотук, за да оставя изненади и за читателите.

Веселото гробище в Румъния

– Защо отделяте специален раздел за българските военни гробища?

– Военните гробища навсякъде по света са нещо специално. Защото в тях почиват онези, които са дали живота си за определена национална кауза. Или пък просто за прищявката на някой психично болен диктатор. Българските военни гробища са израз на признанието и почитта ни към героите, дали живота си във войните за национално обединение. Нашите военни гробища извън днешните предели на България са една кървяща рана. Защото се намират в съседни държави, където обаче за тях не се полагат достатъчно грижи. Димчо Дебелянов в едно от стихотворенията си казва: „Мъртвият не ни е враг.” Загива по време на Първата световна война. Но стиховете му остават и трябва да бъдат учени наизуст от всеки балкански държавник, дръзнал в бъдеще някога да отвори пак стари рани и да подпали военен конфликт върху това буре с барут в югозападната част на Европа. Никой няма право да смущава вечния сън на загиналите в Балканските воини, без значение дали те са българи, сърби, гърци или румънци. Мъртвите имат правото на вечно спокойствие. И в този смисъл оскверняването на военните гробове на „чуждите”, което в някои балкански държави се е превърнало в традиция, е нещо много повече от престъпление. То е кощунство. През последните години състоянието на българските гробища извън България е по-добро от това през ХХ век. Но за Бога, ние балканците толкова ниско ли сме паднали, та да „воюваме” и срещу покойниците от останалите народи, живеещи в тази размирна част на Югоизточна Европа. Какво пречи сърбите да почитат българските военни гробища, а ние да почитаме могилите на техните воини, загинали в Балканските воини? Отношението към покойниците, дори и към чуждите, е признак за степен на културност. Къде сме ние в тази своеобразна скала за измерване нивото на културност от гледна точка на отношението към чуждите покойници ? Тежък и труден въпрос…

Гробът на Тодор Живков

– Сънувахте ли кошмари, докато пишехте тази книга и промени ли се отношението ви към смъртта след нея?

– Освен като писател-документалист, аз работя десетина години като журналист, чиито интереси са насочени към криминално-съдебната тематика. Присъствал съм на доста престъпления, в това число и на такива с трупове. Бил съм по неприятно служебно задължение и на не малко погребения. Така че, без да звучи самохвално, трудно има нещо, което да ме извади от релси и да ме накара да сънувам кошмари през нощта. Това, което изпитвах, докато писах книгата, по-скоро бе огромно любопитство от многото изключително интересни факти и случки, на които се натъквах в процеса на откривателството си. И тук става въпрос не само за самите гробищни паркове, но и за почиващите в тях ВИП-покойници, тъй като аз не просто представям едно траурно съоръжение, а и погребаните в него известни световни личности с любопитни факти от тяхната биография. А понякога и с факти и случки, свързани с тях и след смъртта и погребването им. Това бе едно толкова силно любопитство от моя страна, че в един момент започнах да се питам доколко то е плод на здрав разум и дали не съм започнал да психясвам. Защото нормално ли е човек да се интересува от една такава тема, каквато са траурните паркове?! В действителност обаче темата, за която в началото бях в двоумение дали ще се получи нещо интересно за читателя, се оказа невероятно увлекателна и интригуваща. От една страна, пикантна и страшна, хващаща за гърлото и изправяща косите, но от друга – изключително сериозна и социална.

И тук искам да споделя едно от многото си впечатления. Което за съжаление не е особено ласкаво за нашего брата българина. Изследването на частта на българските гробища го оставих за последно. Преди това вече бях „обиколил” десетки гробищни паркове в цял свят. Независимо дали става въпрос за православни католици или протестанти, както и за християни или мюсюлмани, навсякъде по света гробищата са едно свято място, в което почиват тленните останки или кремираните тела на покойниците. На онези хора, които някога са били живи и са били близки на нас, живите. Които са били обичани и са обичали. И в отношението на живите към гробовете на покойниците личи отношението и към самите покойници. И за огромно съжаление, трябва да кажа, че отношението на нас, българите, към покойниците не е на никак добро ниво. Така се случи, че посетих Централните Софийски гробища в деня на една от Задушниците. Гробовете на много от нашите най-известни личности: политици, учени, писатели и поети, актьори и певци, бяха тотално занемарени и обрасли с треви и храсти. Така беше и с една голяма част от гробовите и на обиковените хора. Тъжно е и жестоко. Толкова ли е трудно 3-4 пъти в годината да отделим час-два от супер претоварения си ден, за да отидем и да почистим гробовете на нашите близки?! Това е един от начините да засвидетелстваме уважението и почитта си към тях и към това, което са били те в нашия живот, на което са научили и което са ни дали. Това не са непознати хора. Това са нашите родители, деди и прадеди. Които са дали много, за да бъдем това, което сме днес самите ние. И мисля, че заради това заслужават поне мъничко уважение и почит. Поне няколко пъти в годината нека да спрем да се правим на толкова заети и важни, да обърнем поглед навътре в себе си и да си спомним за своите близки и за това, че никой не е безсмъртен. И че един ден и ние ще си отидем от този свят. И ако има живот след смъртта, едва ли би било приятно последните ни вечни жилища да приличат на порутена запустяла селска къща, в чиито стрехи букали и сови са свили гнезда. Знаете ли, преди години един мъдър старец ми каза едни мъдри думи: „Когато решиш да се вземеш прекалено насериозно или когато животът ти е дотегнал, отиди в някое гробище и седни до някой гроб, дори да не е на твой близък. Запали една цигара и се огледай около себе си. И ще разбереш истини за живота, които на друго място не би открил и разбрал.“