Начало / Интервюта / Иван Първанов: Да си спомним, че никой не е безсмъртен

Иван Първанов: Да си спомним, че никой не е безсмъртен

„Градовете на мъртвите предлага пътуване в застинал, но красив свят

IMG-20200611-WA0008

Една нестандартна и на пръв поглед леко плашеща книга разгръщаме, посветена на местата, в които са погребани известни личности и обикновени хора от цял свят. Илюстрациите, с които е изпъстрена, бързо разсейват всякакъв страх, защото някои са абсолютни шедьоври на изкуството, а името на съставителя на този сборник – журналистът Иван Първанов, не буди съмнение, че става дума за добре свършен енциклопедичен труд.  Затова изпратихме въпросите си на автора, с любопитство да научим повече.

– Господин Първанов, защо нарекохте книгата си „Градовете на мъртвите“?

– Отговорът на този въпрос може да бъде даден в няколко посоки. От една страна, чисто пространствено, гробищата, които съм разгледал в книгата, са най-големите в света и с площта си действително могат да бъдат оприличени на цели градове. От друга страна, това заглавие е един опит за сравнение на двата свята: на живите и на неживите. Както в света на живите хората живеят в общности и населени места – градове и села, така, ако приемем, че животът след смъртта съществува, гробищните паркове са последният и вечен дом и пристан на напусналите този свят покойници. И на трето място, разбира се, интригуващото, нестандартно и нешаблонно заглавие би продавало книгата по-добре.

– На какъв принцип сте описали по страниците гробищните паркове, как да се ориентира читателят?

– Гробищните паркове, които разглеждам в книгата, са над 150 от цял свят. Липсва, по обясними причини, само леденият континент Антарктида. В книгата те са подредени по азбучен ред на страните, в които се намират, и мисля, че това е най-правилният начин. Защото смятам, че да подреждаш гробища по важност или известност е кощунствено. Това все пак не са холивудски продукции, нито чудесата на света, на които да се прави реклама, а траурни съоръжения. В съдържанието е представена съответната държава и читателят може по името ѝ да прочете за най-големите и най-известните гробищни паркове в нея. Или другия подход – ако иска да научи за конкретно гробище, да открие в съдържанието къде се намира то и да прочете цялата информация, до която съм успял да се добера за него.

Гробницата на френския крал Луи XII

– Кои са най-невероятните места или ритуали, които срещнахте при вашето проучване?

– Цялото проучване и изследване е изключително интересно и читателите ще намерят в книгата не десетки, а стотици интригуващи факти, много от които ще ги оставят без дъх. Няма да издавам много неща, за да не ги лишавам от удоволствието да потънат в света на градовете на мъртвите. Ще отбележа само нещо, с което да предизвикам ллюбопитството им. Погребалните традиции на някои азиатски народи повеляват малко след погребението трупът на покойника да се изважда и в негова чест да се устройстват тържества и веселби. А близките на мъртвеца танцуват с трупа. След което пак си го заравят в гроба и продължават да се веселят, вече в негово отсъствие. С този ритуал се смята, че са почели своя мъртвец. В други части на света пък мъртъвците са поставят в специални скални ниши и се оставят да бъдат изкълвани от хищните птици.

Но дори и при традиционните погребални ритуали с трупополагане има интересни и предизвикващи интерес неща. На мен самия ми беше интересно да разбера, че в някои страни гробищата изобщо не са това страшно и злокобно място, за каквото е прието да се смятат. Например в централното гробище на Дания, Асистънс, през почивните дни семействата ходят на пикник и се веселят там вместо да скърбят и да проливат сълзи.

Още от древността при много племена и народи, сред които и траките, раждането се е посрещало със сълзи, плач и тъга, а смъртта с радост за освобождаване от житейските мъки. Днес най-внушителни и монументални са католическите гробища – без значение в коя част на света се намират. В много от тях всеки надгробен паметник е шедьовър на монументалното изкуство. Някои си имат пакостливи и закачливи или злобни духове и вампири, които са се превърнали в туристическа атракция. В други надгробните плочи са изписани с весели и шеговити епитафии. Но ще спра дотук, за да оставя изненади и за читателите.

Веселото гробище в Румъния

– Защо отделяте специален раздел за българските военни гробища?

– Военните гробища навсякъде по света са нещо специално. Защото в тях почиват онези, които са дали живота си за определена национална кауза. Или пък просто за прищявката на някой психично болен диктатор. Българските военни гробища са израз на признанието и почитта ни към героите, дали живота си във войните за национално обединение. Нашите военни гробища извън днешните предели на България са една кървяща рана. Защото се намират в съседни държави, където обаче за тях не се полагат достатъчно грижи. Димчо Дебелянов в едно от стихотворенията си казва: „Мъртвият не ни е враг.” Загива по време на Първата световна война. Но стиховете му остават и трябва да бъдат учени наизуст от всеки балкански държавник, дръзнал в бъдеще някога да отвори пак стари рани и да подпали военен конфликт върху това буре с барут в югозападната част на Европа. Никой няма право да смущава вечния сън на загиналите в Балканските воини, без значение дали те са българи, сърби, гърци или румънци. Мъртвите имат правото на вечно спокойствие. И в този смисъл оскверняването на военните гробове на „чуждите”, което в някои балкански държави се е превърнало в традиция, е нещо много повече от престъпление. То е кощунство. През последните години състоянието на българските гробища извън България е по-добро от това през ХХ век. Но за Бога, ние балканците толкова ниско ли сме паднали, та да „воюваме” и срещу покойниците от останалите народи, живеещи в тази размирна част на Югоизточна Европа. Какво пречи сърбите да почитат българските военни гробища, а ние да почитаме могилите на техните воини, загинали в Балканските воини? Отношението към покойниците, дори и към чуждите, е признак за степен на културност. Къде сме ние в тази своеобразна скала за измерване нивото на културност от гледна точка на отношението към чуждите покойници ? Тежък и труден въпрос…

Гробът на Тодор Живков

– Сънувахте ли кошмари, докато пишехте тази книга и промени ли се отношението ви към смъртта след нея?

– Освен като писател-документалист, аз работя десетина години като журналист, чиито интереси са насочени към криминално-съдебната тематика. Присъствал съм на доста престъпления, в това число и на такива с трупове. Бил съм по неприятно служебно задължение и на не малко погребения. Така че, без да звучи самохвално, трудно има нещо, което да ме извади от релси и да ме накара да сънувам кошмари през нощта. Това, което изпитвах, докато писах книгата, по-скоро бе огромно любопитство от многото изключително интересни факти и случки, на които се натъквах в процеса на откривателството си. И тук става въпрос не само за самите гробищни паркове, но и за почиващите в тях ВИП-покойници, тъй като аз не просто представям едно траурно съоръжение, а и погребаните в него известни световни личности с любопитни факти от тяхната биография. А понякога и с факти и случки, свързани с тях и след смъртта и погребването им. Това бе едно толкова силно любопитство от моя страна, че в един момент започнах да се питам доколко то е плод на здрав разум и дали не съм започнал да психясвам. Защото нормално ли е човек да се интересува от една такава тема, каквато са траурните паркове?! В действителност обаче темата, за която в началото бях в двоумение дали ще се получи нещо интересно за читателя, се оказа невероятно увлекателна и интригуваща. От една страна, пикантна и страшна, хващаща за гърлото и изправяща косите, но от друга – изключително сериозна и социална.

И тук искам да споделя едно от многото си впечатления. Което за съжаление  не е особено ласкаво за нашего брата българина. Изследването на частта на българските гробища го оставих за последно. Преди това вече бях „обиколил” десетки гробищни паркове в цял свят. Независимо дали става въпрос за православни католици или протестанти, както и за християни или мюсюлмани, навсякъде по света гробищата са едно свято място, в което почиват тленните останки или кремираните тела на покойниците. На онези хора, които някога са били живи и са били близки на нас, живите. Които са били обичани и са обичали. И в отношението на живите към гробовете на покойниците личи отношението и към самите покойници. И за огромно съжаление, трябва да кажа, че отношението на нас, българите, към покойниците не е на никак добро ниво. Така се случи, че посетих Централните Софийски гробища в деня на една от Задушниците. Гробовете на много от нашите най-известни личности: политици, учени, писатели и поети, актьори и певци, бяха тотално занемарени и обрасли с треви и храсти. Така беше и с една голяма част от гробовите и на обиковените хора. Тъжно е и жестоко. Толкова ли е трудно 3-4 пъти в годината да отделим час-два от супер претоварения си ден, за да отидем и да почистим гробовете на нашите близки?! Това е един от начините да засвидетелстваме уважението и почитта си към тях и към това, което са били те в нашия живот, на което са научили и което са ни дали. Това не са непознати хора. Това са нашите родители, деди и прадеди. Които са дали много, за да бъдем това, което сме днес самите ние. И мисля, че заради това заслужават поне мъничко уважение и почит. Поне няколко пъти в годината нека да спрем да се правим на толкова заети и важни, да обърнем поглед навътре в себе си и да си спомним за своите близки и за това, че никой не е безсмъртен. И че един ден и ние ще си отидем от този свят. И ако има живот след смъртта, едва ли би било приятно последните ни вечни жилища да приличат на порутена запустяла селска къща, в чиито стрехи букали и сови са свили гнезда. Знаете ли, преди години един мъдър старец ми каза едни мъдри думи: „Когато решиш да се вземеш прекалено насериозно или когато животът ти е дотегнал, отиди в някое гробище и седни до някой гроб, дори да не е на твой близък. Запали една цигара и се огледай около себе си. И ще разбереш истини за живота, които на друго място не би открил и разбрал.“

Кратка разходка в градовете на мъртвите

Въпросите зададе Людмила Еленкова

Прочетете още

468595697_9119352975858_3214336484112650051_n

Боян Боев за силата на приказките: „Светът ни се нуждае повече от всякога от добро“

То е най-могъщото вълшебство, добавя той „Доброто сърце“ на Боян Боев е необикновен сборник – …

Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
Filter by Categories
"Четящият човек"
Автори
Без категория
България
Други
Интервюта
Класации
Класации "Ню Йорк Таймс"
Класации "Хеликон"
Колонката на...
Критика
Любопитно
Нови книги
Откъси
Ревюта
Свят
Събития
Читатели
Читателски дневник

Повече...