Начало / Интервюта / Силвия Кацарова: Разковничето е в ясната цел

Силвия Кацарова: Разковничето е в ясната цел

Песните ѝ вдъхновяват няколко поколения, а сега вече четем и нейната автобиография

IMG-2019121A0010

Тя е земна, открита и далеч от всякаква звездомания, споделя мечтата си да стане певица. Силвия Кацарова посрещна своите най-ревностни почитатели в софийския Хеликон Витоша малко преди Коледа. Използвахме случая да й зададем няколко въпроса, докато Радио Хеликон огласяше книжарницата с хитове като „Големият кораб минава“, „Топъл дъжд“, „Обещай ми любов“, „Огън от любов“…

– Как решихте да напишете книга?

– Тази идея тлееше в мен от младини. Исках, като остарея, да излея душата си в книга, но когато преди пет години започнах да я пиша, в началото ми липсваше вдъхновение. Сякаш не желаех да се връщам назад в миналото, да преживея отново всички огорчения и обиди. И тъй като през 2019-а съвпаднаха два мои юбилея – 45 години на сцена и аз самата на 65, вече трябваше да се захвана сериозно с книгата. През пролетта заминах при сестра си в Турция, там с молитви, с призив към Бога, след като се обръщах към ангелите си и им повтарях, че просто не знам откъде да започна, вярвайте ми – стана чудо и текстът се изля на един дъх. Както нямах желание, изведнъж бързах да седна пред компютъра и да започна да пиша. Затова описвам чудесата, които Бог ми е дал, не за да насоча хората към някаква религия, а да ги върна към Вселената, към Висшия разум, към силата да вярват.

– Защо заглавието е „Мой сън“?

– Заради един мой сън, с който започва книгата и предвещава, че мечтата ми ще се сбъдне. Аз мечтаех да стана певица и последвалите събития в живота ми показват развитието на тази мечта. Имам и красива песен с такова заглавие – „Мой сън, съдба„.

– Кои години бяха най-тежки за вас?

– През 80-те тръгнахме с група LZ да покоряваме Европа и тогава имахме доста изпитания. Те ни преследваха и в новото време, преживяхме обир вкъщи и парите, с които трябваше да построим нашето студио, читателите ще прочетат как бяха събирани, гладувани, „кървави“ пари, както се казва, те бяха лесно откраднати и се наложи да започнем от нулата. Беше 1995 г. Всъщност няколко пъти сме започвали от нулата. Но ако човек се бори и знае какво иска от живота, Бог му дава – той обича смелите хора и ето че успехът идва, макар и изстрадан.

– А какво ще кажете на тези, които си мислят, че властта по време на социализма помагаше на така наречените дейци на културата, особено на вас – певци и музиканти?

– Честно казано, аз не съм усетила някаква кой знае каква помощ. Ние работехме здраво и сме правили турнета из България – нямате представа в какви студени зали сме били! След 10 вечерта всичко беше затворено, никакви бензиностанции с денонощни магазини, ресторантите също затваряха, и си спомням, че след концерти моята вечеря обикновено се състоеше от бисквити с кисело мляко. Мнението, че сме толерирани идва оттам, че имаше само две програми на Националното радио и закон да се пуска българска музика. Това е спомогнало нашите песни да станат хитове. Докато сега повечето радиа въобще нямат български репертоар. Което повдига въпроса за това какво да очакваш от нация, която не уважава културата си.

Работехме здраво и правихме турнета из България. След концерти моята вечеря обикновено се състоеше от бисквити с кисело мляко!

lz

– Какво е отношението ви към цензурата?

– Имах една красива песен „Цветница„, която беше спряна заради думите „Цветница е днес„, защото не можеше да се пее за религиозен празник. В друга песен проблемен се оказа стихът: „Купих си бански костюм чрез връзки от ЦУМ„… Какви връзки, нали всички бяхме равни?! Тогава за най-дребното нещо се спираше реализацията на музикален продукт, после отидохме в другата крайност и освен че отпадна цензурата, вече няма критерии за нормални текстове. Не казвам стойностни, но поне да бъдат нормални! Не можем да искаме да растат ученолюбиви младежи, след като ги тласкаме към пошлото, вижте само героите по всички медийни формати.

– Имали сте възможности да емигрирате, защо не го направихте?

– Вярно е, но не бяхме от този тип авантюристи, които могат да живеят далеч от родина, от близки, от приятели. Пък и да се лишим за дълго от присъствието на единственото си дете – Теди, не бих могла да го преживея. Аз и сега не бих сменила България, тук е моят дом, тук се чувствам реализирана, обичана, какво повече да очаквам. Освен това животът е толкова кратък, вече трябва да се съсредоточа върху любимите си хора.

– Отделяте специално място на Теди Кацарова във вашата книга. Как се е чувствала тя като дете в ореола на известни родители?

– Скоро разбрах от едно предаване колко самотна е била и колко е страдала като малка. Виждала ни е, че си идваме и отново микробусът ни поема по турнета. Не е лесно да растеш само с баба и дядо, така би се чувствало всяко българско дете. И до днес хората я възприемат в сянката на майка й, някои продължават да мислят, че аз я лансирам, но тези, които могат да я чуят, знаят, че Теди има съвършено различен стил, тембър, глас. Всичко постига сама, даже помага и на мен – цялата ми визия е нейна идея.

– Според вас осъзнават ли младите хора, които се захващат с музика, какъв път ги чака?

– Напълно го осъзнават децата. Сега времената са други, за музикална кариера е нужна огромна инвестиция. И доза късмет. Сигурна съм, че идват по-талантливи хора от нашето поколение, но зависи с каква сила е кодирана мечтата им във Вселената. Тя пък често тя не знае какво да сбъдне, защото мнозина, лягайки си вечер, искат нещо, а на другия ден се събуждат с „о, не ми трябва тази беля„. Разковничето е в ясната цел: „Искам конкретно това!“ И в усилията, за да го постигнат.

Въпросите зададе Людмила Еленкова

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

niklas-natt-och-dag-stockholmspris

Никлас Нат о Даг за „Името на розата”: Под сюжета се крие и друг, още по-заплетен

Шведският писател пише своята „1793” като Умберто Еко „1793“ е книга за тъмните времена от …