Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Ще призная нещо лично – никога не съм се чувствал уютно сред тълпата. От дете избягвам сборищата, някак интуитивно се отстранявам от техния потен, задушаващ, смаляващ личността ти организъм. Отлично знам, че съм само частица от човешката гмеж, че съм нищожна клетка от нейната разпростряла се надлъж и нашир снага, по-страховита и от гъбата Armillaria ostoyae, но това не прави нещата по-лесни. Клетка, не клетка – искам си своята клетка, която да ме отдели от другите. Което, надявам се, не ме прави по-лош от тях.
Но невинаги се случва както искаме. Ставаме все повече на тази земя и неизбежно все по-често ще се скупчваме тук или там. Както и автомобилите ни – на стада, на кервани, на запъхтени табуни.
Стотици пъти съм гледал по новините тапите, които се образуват по магистралите или на граничните пунктове и все съм си казвал: без мен. Но не се получава – ако не днес, то утре или вдругиден все ще се насосаш някъде, колкото и да си се пазил. И тогава – стискай зъби!
Сенека в едно свое писмо до Луцилий пише: „От това, което чувам, започвам много да се обнадеждавам за теб – не тичаш насам-натам, не тревожиш духа си, като често променяш мястото. Такова мятане е признак за болен дух. Основният белег на уравновесения ум според мен е да може да се спре и да остане насаме със себе си.”
Та се питам: защо е това мятане от място на място, това трескаво и застрашително преместване оттук – там? Какво по-хубаво има на новия адрес, че хиляди вкупом се устремяват към него, форсирайки двигателите, рискувайки здравето и живота на свои близки и на други – съвършено непознати? И ако случайно стигнат там половин час по-рано, какво невиждано чудо ще заварят? Или пак ще седнат някъде и погледът им отново ще заблуждае разсеяно, както е блуждаел и на мястото, от което бягат?
Не го разбирам. Това е някаква невроза, безумен ритуал, крива мода – имаш ли свободен ден, хуквай като подпален към морето, към Гърция, към Банско… Ако стадото не може без своя колективен живот – да го разбереш. Но поне привидно всички тези бегълци се стремят да удовлетворят личните си нужди, не колективните. Тогава защо се бутаме едни в други? Махозисти ли сме, тъпи ли сме? Нямам отговор.
Не магистрали, самолетни писти да са, трудно ще поемат табуните. Мой познат ми каза как попаднал на огромно задръстване на лифта за Седемте рилски езера. Чакали с часове. Егати общуването с природата! Върнали се утрепани не от туризма, а от висенето на опашката. Ами да бяха отишли на мач, там поне калабалъкът е сигурен. Впрочем лъжа – с тоя футбол, дето го играем напоследък, на стадиона ще е по-пусто.
Да, има нещо болно в това. Ако не намираш спокойствие и хармония където си, търчането няма да ти помогне. Най-много да почнеш да мразиш себеподобните си, защото ти се пречкат. А това е път, който отвежда към далеч по-мрачни и нежелани дестинации…
На плажа, в началото на септември, на няколко метра от мен, един млад софиянец попита друг млад софиянец:
– Къде ще ходите за Коледа?
Другият му отвърна нещо.
Така и не разбрах – шегуваха ли се, сериозно ли говореха?
В смъкнатите си бермуди никак не ми приличаха на Луцилий и Сенека.
