Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Тук обикновено отбелязвам годишнини на писатели. Не виждам защо сега да не го направя и за себе си. Все пак се познавам доста добре. И ако има някой, когото истински да обичам и едновременно да мразя, това съм аз.
Напоследък все повече попадам в плен на тъгата. Цял живот се борих с нея, неясно защо. Вдигах щанги, ловях риба, прелъстявах жени, четях, писах, само и само да се спася от лепкавата ù прегръдка. Е, не успях.
Днес разбирам, че тъгата не е срамно нещо, нито недостойно. Тя е като стара дреха, в която може да не изглеждаш особено привлекателно, но ти е удобна и топли. Така че, здравей отново, тъга!
Тази моя годишнина не е кръгла, макар числото да изглежда закръглено. 69 е като бузести кавички, които ограждат сами себе си. Какво има вътре надали и те знаят. И по-добре.
Ами това е, да са ми честити! Надявам се близките ми да простят греховете ми към тях. Живите, от мъртвите е късно да искам прошка. А и те вече са над тия неща.
Дано тези кратки думи не звучат неприлично. Пък и да звучат – няма лошо да пошумим още малко, преди тишината да ни е погълнала окончателно.
Хепи бъртдей, колега!
ЖЪЛТЪК
Какво ще стане, ако пилето не иска
да разбие
черупката на самотата си?
Да, зная – ще умре.
Ала преди това
ще чуе писъка на вечен глад
у братята,
ще чуе смешното боричкане за червей,
ще чуе сития им смях.
Здравей, щастливо пиле с разколебана човка!
Във краткия си миг
бъди като човека:
смутено вгледан в себе си жълтък
в черупка
от това наоколо.
ДВОРЕЦ ОТ ПЯСЪК
Когато строя дворец от пясък,
не ме е страх от оная,
лудата вълна,
която вечно проверява
упоритостта ми.
Когато строя дворец от пясък
не ме е страх
и от тези,
дето всичко знаят и могат
(все хора с положителни професии) –
те ще гледат здравите ми плещи
и ще ми се чудят на ума.
Когато строя дворец от пясък,
не ме е страх
и от тълпата услужливци,
които яростно ще ме съветват
къде да поставя входовете,
как да оформя градината,
колко дебели да направя стените.
Страх ме е само,
че ще дойде една жена
с доверчиви очи,
ще се отпусне в ръцете ми
и ще поиска да заживеем в него.
ЖАЖДА
Ако дъждът престане да ни мокри,
реките спрат и скрият се в земята,
морето ако стихне и изчезне,
тогава
ние с тебе ще изсъхнем,
ще се превърнем в малки мумии,
ще се разсипем в прах,
ще се втвърдим във камък.
И камък камъка ще гали,
и камък камъка ще слуша,
и устните ти ще са камък,
и мислите ми ще са камък…
Вода съм аз.
Вода си ти.
А все сме жадни.
ЖИВЕЯ В ГАРДЕРОБА
Обличах се със нови дрехи – да съм красив.
Говорех хубави неща –
да ме обичат.
Усмихвах се за щяло и нещяло.
Сега съм тих.
Обелих като зелка своите обвивки:
оказа се, че доста съм навлякъл,
оказа се – под всяка има друга,
оказа се –
и под последната ме няма.
Живея в гардероба –
куп отшумели дрехи.
Ослушвам се:
пеят молци.
ГРАВИТАЦИЯ
Всеки е виждал на небето през август
падащи звезди.
Полетът им надолу е красив и светъл
като уморени пръсти.
С тези пръсти вселената докосва
напрегнатите ни слепоочия.
Помага ни да отпуснем телата си
в настъпващата есен.
Стоим в тревите и с усмивка гледаме
как вселената опустява.
Звездите няма къде другаде да паднат,
освен на земята.
