Лира Литературно-рекламна Агенция
В „Странстващият албатрос“ ще се разпознаят няколко поколения българи
Изненадващ дебют – така можем да наречем книгата „Странстващият албатрос“ на Деметра Дулева, преминала с отрезвяващ реализъм през 90-те години в София до днешен Брюксел и Париж. Авторката, която работи в българското посолство във Франция, доказа, че в дипломатическите мисии зад граница не стоят бездушни чиновници, а хора като нея – чувствителни, спокойни, способни да вложат ум и сърце в отношението си към нашите сънародници сега и в близкото минало. И да опишат без грам реваншизъм живота, който мнозина са загърбили и към който някои тепърва тръгват. „Странстващият албатрос“ е една от най-откровените, адекватни книги на емигрантска тема, излизали у нас. Потърсихме още отговори от самата Деметра.
– Работата ви като дипломат ли ви провокира да напишете роман, сякаш по истински лица и събития са героите вътре?
– От години обмислях да напиша роман, точно този роман. Искаше ми се чрез живота на една жена да споделя какво се случи на моите връстници, които бяха заварени на по 20 от рухването на комунизма. Героите в книгата са художествена фикция и повечето от случките са измислени, но преживяното е истина и то не само моя. От първите читателски мнения разбирам, че съм успяла да изразя някои от травмите на едно поколение, което писателят Александър Секулов нарече “похарчено”. Главно то извърши промените, като “заплати” цената на прехода с тих, ежедневен героизъм. Именно за този мълчалив подвиг исках да разкажа, да изразя чрез живота на героинята огромната трудност да оцелееш, да се съхраниш и най-вече почти невъзможното – да изразиш себе си.
Нашата съдба се дели на „преди” и „след” социализма. Но има и друго деление, за което исках да пиша: разкъсването на нацията на тези, които заминаха, и тези, които останаха. Като дипломат непрекъснато наблюдавам и работя с хора от двете половини, а и в личния си живот изпитвам това болезнено разкъсване. Една от основните функции, ако щете мисии, на всеки дипломат е да бъде връзката, посредникът между родината и сънародниците ни, живееещи в чужбина.
– Кой е странстващ албатрос?
– Всеки от нас, който независимо от обстоятелствата не се предава, запазва благородството на високия полет и отстоява свободата си по пътя към щастието. И не мисля, че това са високопарни думи. Те са ежедневие за голям брой хора, които познавам.
– За много от старите ни емигранти в Европа миналото в България е подправено и манипулирано. Споделяте ли тази гледна точка?
– Не съм историк, за да отговоря професионално на въпроса, но съм убедена, че още не сме осмислили напълно преживяното през годините на социализма. Твърде различни участници в историята на близкото минало активно го моделират и преподреждат. Все още нямаме общоприет национален разказ за тези години, това беше причината преди месеци отново се разрази интелектуална буря как да преподаваме на децата близката си история. Затова аз избрах формата на романа. Изразила съм моята гледна точка за прехода чрез отношенията и съдбите на литературни герои. Получавам силна подкрепа от читатели, което много ме радва.
– Музиката присъства осезаемо в книгата ви. Защо?
– Романът e от три части. Исках те да са с различна динамика като музикално произведение. В един начален вариант всяка част имаше като подзаглавие отделно темпо: за София lento dolente (протяжно с болка), за Брюксел marcia incalzando (настъпателен марш), за Париж allegro ma non troppo (весело, но не много). Точно така си представях градовете: София като тъжна балада, Брюксел като безмилостен марш, Париж като шансон в 3/4 такта. А вечната, единствена любов е основна музикална тема, която звучи непрекъснато, от началото до последния ликуващ акорд. Дали съм успяла, ще решат читателите.
– Как се промени Париж днес от времето, в което попада там вашата героиня?
– Париж винаги ще бъдe мерна единица за демокрация, свобода и творчество. Нещо като еталона за метър, изработен от платина и иридий, който се съхранява в града. В Париж има всичко за всеки. Но е истина, че през последните години този град много изстрада: терористични атаки, миграциони палaткови лагери, нарастващ брой бездомни, “жълти жилетки”, наводнения от прииждащата Сена, немислимия пожар в „Парижката Света Богородица“… Всичко това промени не само мегаполиса, но и парижани. Но те са преживявали и по-страшни неща. Това, което много ми харесва, че въпреки новите предизвикателствата, нищо не сломява духа на Париж. Какъвто и удар да им нанесе съдбата, парижани не се отказват от начина си на живот.
– Какво ще кажете на тези, които поемат за Франция с нагласата, че тя е една добре уредена социална държава, в която всичко е по-лесно, за разлика от България?
– Това, което казвам и в романа: няма лесно и никой не те чака с отворени обятия! Успехът се постига трудно навсякъде, и в България, и в чужбина. Героинята ми Габриела би допълнила – щастието е вътре в нас. Там трябва да го търсим.
