Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Лятото наближава и всички прелетни птици са отново тук. Милите душички! Колчем съм си представял какво изпитание е да прелиташ тия хиляди километри насам и обратно, през бури и мълнии, ветрове и дъждове, и сърцето ми е примирало от жалост. Да са ни живи и здрави и тази година, да си излюпят пиленцата и да продължат своя дълговечен небесен път, за радост на малки и големи и на своя велик Създател!
Има и такива писатели, да са ни живи и здрави! Те уж са родни, български, а пък някак си не се задържат много у нас. Идват да си снесат яйцата в местното издателство, а после литват по някакви само тям известни маршрути и се установяват в други географски ширини. Ще речеш, като виждат толкова свят, че са някак по-широко скроени, по-великодушни. Но не е баш така. В техните снизпослани към нас слова винаги има щипка горчилка – че са недооценени, че местните аборигенски журита не са свободни да ги оценят по достойнство, че единствено читателят е техен Бог и само Нему дължат те благодарности, а не на грешните оценители на литературното им творчество.
Да им се чудиш, че се сърдят на някакво жури! Никой не е казал, че тази институция е обективна. Съставят я живи хора, всеки със свой вкус, и няма нищо по-естествено да искат да го налагат. Да не мислите, че Нобеловото жури е по-обективно? Пунта Мара, както е политически коректно да се каже. Но и още нещо – ами читателите по-обективни ли са? Само се опитайте да си представите тази разнородна анонимна тълпа, в която всеки е роб на на вкуса си, на образованието си или на липсата на такова, на моди, подсказки от приятели, наслоени предразсъдъци, че му харесала корицата, че чул нещо някъде – нищо общо един с друг, с изключение на това, че са си купили точно тази книга на точно този автор. По-субективно същество от читателя не познавам.
Та това недоверие към журитата ми е до болка познато, но гледам да не се връзвам на тази игра. Да не мислите, че не страдам, че още не са ме цапардосали с Нобела? Страдам и още как, ама тихо, нощем под завивката, бърша си носа с опакото на ръката и пак подсмърчам. Не плюя публично шведските другари. Това си е тяхна шведска работа, моята е да пишуркам. Вярно, понякога си казвам: а бе, като не ми пишат шестица, поне да ми завъртят една шведска тройка – ама не би. Съдба.
Всъщност, като се замисля, защо толкова обичаме прелетните птици? Защото с тях идва пролетта ли? Не е ли обратното – че те идват заради пролетта? В действителност лястовиците, щъркелите и всичките, които хукват наесен към Африка, в това число и кукувиците, са едни конформисти, да ме прощавате. Идват тук, когато се затопли и се появи храна. А като застудее и храната стане кът – газ до ламарината и в топлата чужбина. Щото там дават папо, творчески стипендии, жилище, гледат те като писано яйце и искат от теб само да пееш. И ти пееш – колко е хубаво там и колко е лошо тук. Е, като цъфнат джанките, нещо те боцне под лъжичката и си кажеш – я да видя какво правят ония шамандури, дето не ми оценяват песните. Ама си знаеш, че после пак отнякъде ще ти подадат паничка леща и ти пак литнеш към тях.
И за разлика от истинските пилета – никаква битка със стихиите и километрите. Фър! самолетчето – и си на топлото местенце.
А относно преходността, тя е винаги наоколо – ние сме в нея и тя е в нас. И колкото по-често си даваме сметка за това обстоятелство, толкова по-обективни ще сме спрямо това субективно нещо – живота.
Инак, ако ме питате, пò съм фен на врабчето. То зъзне тука ведно с нас, кълве замръзнали трохи, но не роптае срещу Небесното Жури, а приема дела си с кротост и мъжество. И пак му остава хъс весело да чирика и да се наслаждава на Божието слънчице и на синьото родно небе.
