Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Помисли си само, да живееш по този начин! Винаги да предполагаш. Никога да не знаеш.
Министерството на културата в Москва се договаря с „Евримен опера“ (твърди се, че това е първата американска театрална трупа, играла някога в Русия) за турне на „Порги и Бес“ в Ленинград и Москва в средата на лятото на 1955 година. Но и двете страни на завесата имат много основания за тревога. Защото прочутата опера на Гершуин, поставена под диалектическия микроскоп, прилича на опитна епруветка с бактерии, към които съветският режим е алергичен. Има и друг проблем: пътуването струва 150 000 долара, а департаментът на САЩ е оттеглил подкрепата си, понеже се опасява, че операта е твърде уязвима за целите на съветската пропаганда:
„Тя бe изключително еротична – сериозна причина за слисване у една нация, чиито закони бяха толкова прекалено морални, та хората можеха да бъдат арестувани за това, че се целуват на улицата. Тя бе богобоязлива; отново и отново наблягаше върху необходимостта от вяра в един свят по-скоро над звездите, отколкото тук долу. Демонстрираше чрез песни и диалог утешението, което можеше да бъде извлечено от религиозната вяра (опиума на народите)… И като че ли това не бе достатъчна анатема, та да се пее на висок глас, че хората могат да бъдат щастливи с много от нищо („Богатството на бедняка“) – едно наистина недобре дошло послание.”
Настрана от акцента върху фолклорната забава, в „Порги и Бес“ американските негри са описани като една експлоатирана раса, измъчена от беднотията и изолацията в гетото на Кетфиш Роу, зависима от милостта на жестоките бели южняци: „Всичко това не можеше да бъде по-добре измислено дори ако самият съветски министър го бе възложил на някой от собствените си писатели”. В края на краищата паричният въпрос е уреден, опасенията – уталожени, артистите все пак потеглят. Е, визите им идват не съвсем навреме, но и това не успява да ги стресне. После се оказва, че в „Синия експрес”, който не е син, а зелен, няма вагон ресторант, а на тях им предстои дълго и изтощително пътуване. Освен това руснаците са разпределили стаите по система, разработена въз основа на ведомостта за заплатите в „Евримен опера“: Колкото по-малко получаваш, толкова повече те ти дават. По тази система на г-жа Гершуин не се полага стая. И това е само началото на културния шок и трагикомичния сблъсък на два свята, на две политически системи, които се различават една от друга точно толкова, колкото си приличат…
„Но не е важно какво мислят руснаците. Важно е това, което се чува за нас у дома. Това е, което има значение.”
„Музите се чуват“ на практика е първият документален роман на Капоти − жанр, който той изобретява и довежда до съвършенство. Писателят придружава постановката в качеството си на журналист, но разказът му не е лишен от измислени факти и лица. Все пак преобладава истината, гарнирана с нечестив хумор и сервирана чрез поредица от детайли, описващи суровата действителност. Книгата получава суперлативи дори от страна на критици, които са поначало предубедени към писателя. За него самия обаче „Музите се чуват” е важна: „Докато я пишех, осъзнах, че може би съм намерил отговора на нещо, което винаги е било най-голямата ми творческа главоблъсканица…“. Заглавието е цитат на изказване на служител в съветското Министерство на културата: „Когато говорят оръдията, музите мълчат. Когато оръдията млъкнат, музите се чуват“. Изтръгнати от контекста, тези думи носят смисъл, който противостои на всяка агресия и евтина пропаганда, независимо от политическата и националната ù окраска.
