По-човешкото лице на неизбежното

За мъдростта и силата пред лицето на неизбежното, с което всеки от нас рано или късно се среща, пише сертифицираният терапевт по познавателно поведение Катрин Маникс в книгата „С мисъл за края” (изд. „Сиела”). В духа на Пол Каланити и неговия мемоар на годината в Goodreads за 2016 г. „И дъхът стана въздух”, Катрин Маникс описва етапите, през които преминават повечето хора в края на дните си, обяснявайки как, вместо тези дни да бъдат съпроводени с болка и отчаяние, да са изпълнени с грижа, обич и внимание.

В книгата си Маникс, която е сертифициран терапевт по познавателно поведение с дългогодишен опит в палиативните грижи за хора, страдащи от тежки и неизлечими заболявания, разказва докосващи реални  истории от границата между живота и смъртта, които нейни пациенти са преживяли пред очите ù. Със съчувствие и дълбоко разбиране и вникване в психологията на момента, в който човек се изправя лице в лице със смъртта, Маникс описва етапите, през които преминават повечето хора в края, и как те могат да бъдат съпроводени не с болка и отчаяние, а с внимание, грижа и обич.

Историите, които авторката описва в „С мисъл за края” (с подзаглавие „Умирането, смъртта и мъдростта в ерата на отричането”) не са тъжни. Маникс се позовава на традициите, които векове наред са помагали на хората да си отидат, обградени от близките си, в мир и спокойствие, и обяснява как тази забравена мъдрост може да бъде приложена отново дори в нашето съвремие.

В предговора на книгата си Маникс пише: „Повечето от нашите пациенти са в последните месеци от живота си и това ни дава определено разбиране за начина, по който живеят хората, когато знаят, че умират. И точно тази част от нашия опит бих искала да предам в историите, които ще разкажа – как умиращите преди всичко се справят с живота като всички нас. Това, което съм направила, е да предложа на читателите своите очи и уши, своето място до леглото на умиращите, своето участие в разговорите и своята гледна точка за събитията. Там, където за нас има уроци, те са дар от хората, чиито истории са събрани тук. Там, където има грешки, те са изцяло мои. Време е да се говори за умирането. И това е моят начин да помогна за този разговор.”

Катрин Маникс прекарва няколко десетилетия в грижа за хора, заболели от тежки и неизлечими болести. Сертифициран терапевт по познавателно поведение от 1993 г., Маникс започва работа в определяната като най-добрата в света клиника за подобряване на психическото здраве – британската CBT clinic. Кариерата ù преминава през различни етапи като консултант по палиативни грижи в болници, хосписи и частни домове, а книгата ù „С мисъл за края” е пряко вдъхновена от професионалния ù опит.

Преводът от английски е на Надя Златкова.

Откъс

НЕОБЕЩАВАЩО НАЧАЛО

Кариерата в медицината неизбежно води до срещи със смъртта. Моето запознаване със смъртта започна с едно все още топло тяло и продължи с необходимостта да говоря за смъртта на пациенти с тех­ните опечалени семейства. Това все още беше далече от разговорите за смъртта с хора, които умират, разговор, който по време на обучението ми не се насърчаваше от медицинската практика, но все пак беше някак­ва подготовка и ме научи да слушам. И слушайки, започнах да различа­вам модели, да забелязвам прилики, да оценявам възгледите на другите за живеенето и умирането. Открих, че си задавам въпроси, че съм ома­гьосана, и също така открих усещането за посока.

За първи път видях мъртвец, когато бях на осемнадесет. Беше пър­вият ми семестър в медицинския университет. Беше мъж, умрял от сърдечен удар в линейката по пътя към болницата. Парамедиците бяха опитали безуспешно да му помогнат и дежурният лекар в спешното отделение, който ме обучаваше, беше извикан, за да установи смъртта в линейката, преди екипът да пренесе тялото в моргата на болницата. Беше мрачна декемврийска вечер, мокрият двор на болницата грееше в оранжево под светлината на уличните лампи и в сравнение с тях вътре в линейката беше стряскащо ярко осветено. Мъртвият беше мъж на чети­ридесет и нещо, широкоплещест и с високо чело, очите му бяха затво­рени, но веждите му бяха повдигнати, създавайки усещане за учудване. Докторът светна в очите му, преслуша гърдите му за пулс или звук от дишане, разгледа електрокардиограмата от последните мигове, когато сърцето му е биело, и след това кимна на екипа. Те отбелязаха часа на този преглед като час на установяването на смъртта.

Всички слязоха. Аз също тръгнах да излизам. Мъжът лежеше по гръб с разкопчана риза, на гърдите му се виждаха подложките за кардиограмата, в дясната му ръка беше включена система. Изглеждаше така, сякаш спи. Може всеки момент просто да се събуди, нали? Може би трябва да изкрещим в ухото му, може би трябва само да го разтърсим силно, не може да не се събуди.

– Хайде! – извика ми докторът. – Имаме да вършим достатъчно за живите. Остави го на екипа.

Поколебах се. Може би е направил грешка. Ако стоя тук доста­тъчно дълго, ще видя как човекът си поема въздух. Не изглежда умрял. Не може да е умрял.

Тогава докторът забеляза колебанието ми. Качи се обратно в линейката.

– За първи път ти е, а? Добре, вземи слушалката си. Сложи я на сър­цето му. – Започнах да ровя в джоба на бялата си престилка (да, носехме такива по онова време) и извадих новия, лъскав инструмент, който щях да използвам в бъдещата си професия, тръбичките му бяха заплетени в накрайниците за ушите. Сложих слушалката на гърдите на мъжа – там, където трябваше да бие сърцето. Чувах далечния глас на един от чле­новете на екипа, който казваше на някого, че иска захар в кафето си. Нямаше сърдечна дейност. Обучаващият ме лекар взе края на стетос­копа ми и го завъртя така, че да улавя звуци от пациента, не от околния свят, и отново го сложи върху сърцето. Сега настъпи абсолютна тишина. Никога не бях чувала толкова плътна тишина, нито бях слушала така съ­средоточено. И сега забелязах, че човекът изглежда малко блед. Устните му бяха тъмноморави и езикът му се виждаше и също беше тъмен. Да, мъртъв е. Съвсем отскоро. Все още се чуди как да е мъртъв. „Благодаря ти“, казах аз на бледия мъж. Излязохме от линейката и минахме през оранжевия дъжд обратно към спешното отделение.

– Ще свикнеш – каза добросърдечно докторът, след това взе нов картон и продължи вечерната си смяна. Бях озадачена от абсолютна­та простота, от липсата на някаква обредност. Следващият ни пациент беше момиченце със запушен с бонбон нос.

Докато бях студентка, имаше и други смъртни случаи, не така живо запомнени, но в първия месец след като се дипломирах, спечелих рекор­да на болницата по броя на издадени смъртни актове. Това беше просто защото работех в отделение, в което имаше много хора с неизлечими болести, а не поради някаква лична отговорност за смъртта им, моля да ме разберете правилно. Скоро започнах да си говоря на малко име с кон­султанта на опечалените, една мила жена, която донасяше книгата с ак­товете, за да бъдат разписани от доктора, който беше установил смъртта на пациента. Точно както бях видяла в линейката пет години по-рано, аз установих смъртта на четиринадесет души в рамките на първите ми десет дни (или може би обратното) и консултантът на опечалените се пошегува, че може би трябва да получа награда.

Това, което тя не видя обаче, е огромната крива на познанието, която изкачвах. Всеки един от смъртните актове беше за човек и всеки един от тези хора имаше семейство, на което трябваше да се съобщи за смъртта и което искаше да знае причината любимият им човек да си отиде. През първия месец на клиничната си практика имах двадесет разговора с опечалени семейства. Седях с хората, докато те плачеха или се взираха безизразно в бъдеще, което почти не можеха да си предста­вят. Пиех чаши чай, направен по нареждане на старшата сестра от една от опитните санитарки и донесен на табла („С истинска покривка, ако обичаш!“ „Да, сестра.“) в кабинета на старшата сестра, в който лекарите влизаха само с личното ѝ разрешение. Разговорите с опечалените бяха изключение – предполагаше се, че за тях има разрешение и без да се иска специално.

Понякога бях втора цигулка и слушах, докато по-опитен лекар гово­реше със семействата за болестта, смъртта, защо лекарствата не са подей­ствали или защо инфекция е отнесла човека точно когато левкемията му е започнала да се повлиява от лекарствата. Членовете на семейството кла­теха мрачно глави, отпиваха от чая, ронеха сълзи. Понякога бях един­ственият лекар на разположение, когато другите преглеждаха външни пациенти или беше след работно време, а понякога сама правех чай, откривах успокоение в познатата процедура, забелязвах детайлите на чашите и чинийките с цветя и позлатени ръбове, които старшата сестра предоставяше за тези най-специални посетители, а след това си поемах дълбоко въздух и влизах в стаята, за да съобщя най-лошата възможна новина.

За своя изненада открих, че тези разговори, колкото и странно да е, ми вдъхваха надежда. Семействата рядко бяха напълно неподготвени – това беше отделение за хора с животозастрашаващи болести. По време на тези разговори научавах толкова много неща за мъртвите, които ми се искаше да съм знаела, когато бяха живи. Семействата разказваха ис­тории за уменията и талантите им, за добротата и интересите им, за техните странности и особености. Разговорите почти винаги бяха в се­гашно време, имах усещането, че обичаният от тях човек все още е тук по някакъв начин, може би докато тялото все още е на същото легло или за него се грижат някъде другаде в болницата. Но след това те се спира­ха, поправяха глаголното време и започваха да репетират бъдещото си поведение в огромната загуба, която постепенно и страшно напомняше за себе си.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔