Лира Литературно-рекламна Агенция
“Приказки от високосната година“ – така се нарича сборникът с приказки за възрастни, който открихме по рафтовете на „Хеликон“ и поканихме автора Иглика Дионисиева, защото съзряхме в думите й усещане за митична предопределеност, за делнично спокойствие и доброта. Иглика работи като библиотекар в подбалканското село Челопеч, в което се намира най-голямата мина за добив на злато у нас. Тя казва, че текстовете, които пише, имат способността да идват при нея с конкретните си форми и жанрове. До неотдавна поезията е основното й изразно средство, но напоследък чрез прозата получава повече свобода, с която да отправи своите послания към хората. Какво още, вижте в разговора ни с Иглика Дионисиева.
-Защо избрахте това заглавие -„Приказки от високосната година“, нали не сме високосна година?
– За да накарам хората да си поглеждат по-често календара. Шегувам се! Имах голям късмет с това заглавие, защото, когато написаните приказки бяха събрани в един общ ръкопис, то си дойде някак съвсем естествено. С предишните си книги съм имала по-големи трудности при намирането на най-точните заглавия. Конкретно за названието „високосна“ – понеже самата високосна година е един вид „рядкост” в календара, затова и приказките тук са за изключителни, редки неща, и разказват особени, запомнящи се истории.
– Как успяхте да избегнете магическите същества в тях?
– Вярно е, че няма магии в тези приказки. Също е вярно и това, че приказките ми дадоха свободата да покажа проблемите и на отминалото време, и на днешния ден – за съжаление животът не се е изменил така радикално, както би ми се искало, че да се решат и да не се случват повече несгоди и нещастия и за човешкия род, и за живите същества, с които човек съжителства (животни, растения).
– В част от историите ви злото остава ненаказано, любопитна концепция…
– Тези приказки са реалистични, аз самата не ги определям като приказки за деца. А кога пораства човек – когато разбира, че щастливият край по-скоро е изключение, а не закон. Такъв е и случаят с ненаказаното зло, както казвате. Тук няма нищо извънредно, случвали са се такива неща и ще продължават да ги има.
– Има ли реална ситуация, която да е провокирала някоя от приказките?
– С риск да прозвучи абсурдно, в по-голямата си част приказките в тази книга са построени около реална случка, картина от всекидневието или реални човешки образи. Вземете например приказката „Майката на Славейкови”, където всеки би разпознал обичани места в столицата.
– Как си обяснявате интереса на възрастните към приказки?
– Според мен има причина за този интерес и тя е във всекидневния стрес, на който е подложен човек, в борбата му за ежедневното оцеляване. Не си спомням чия беше мисълта, че често възрастните имат много по-голяма нужда от децата от приказки. Казано малко по-иначе – всички ние, независимо на колко години сме, имаме нужда от надежда, от милост, от история за добро и зло, в която на всекиго се въздава според заслугите.
– Вие сте библиотекар в Челопеч. Случвало ли ви се е книга да ви вдъхнови да пишете?
– Мисля, че човек не трябва да е библиотекар, за да го вдъхнови определена книга – не само да пише, но за каквото и да е. Не мога да си спомня така да съм се вдъхновявала от някоя книга, че веднага след като я прочета, да съм сядала да пиша. По-скоро има такива, чието влияние не отричам – то личи в не едно мое произведение. „Майсторът и Маргарита” на Булгаков, „Ад” на Дан Браун и други.
– Разкажете ни за самата библиотека в която работите?
– Тя е част от читалище „Труд и постоянство 1901” − с. Челопеч. Годината накрая показва кога е създадено читалището. В него днес освен библиотеката функционира състав за народни танци „Българче“, там се провеждат и репетициите на женска вокална група “Средногорски звън“. Всички са много активни, участват в конкурси, във фестивали. В Челопеч от няколко години се провежда и международния фолклорен фестивал „Златен прах“, така че заповядайте през юли, за да видите колко е красиво. Библиотеката разполага с над 19 хил. тома литература, която е на разположение на читателите, а те годишно са около 250.
– Като ви слушам, явно обичате мястото, на което живеете.
-Разбира се, обичам го. То ми дава всичко необходимо за един нормален живот, на мен и на децата ми. Прекрасни са и природата, и инфраструктурата, и хората, с които работя – какво повече от това?
– А търсят ли читатели вашите препоръки, или идват за конкретни заглавия?
– Срещам се и с двата вида читатели – и с такива, които ми отправят питания за конкретни заглавия, и с такива, които идват и казват: „Избери ми някоя хубава книга!“ То е същото като в книжарница – трябва клиентът да подаде някаква информация относно своите интереси, за да може библиотекарят, респективно книжарят – да му предложи заглавия, които биха му импонирали.
– Чувате ли понякога репликата: „Аз български автори не чета!“ Какво казвате в такива случаи?
– Да, чувала съм тази реплика. И, разбира се, съм изпитвала огорчение. Но за щастие до момента подобно изказване съм чувала само от една читателка, която четеше единствено булевардни любовни романи. Опитвах се да й подскажа колко много интересни книги изпуска.
Разговора води: Людмила Еленкова
