Лира Литературно-рекламна Агенция
Дебютът ѝ събира приказки за деца и големи
„Камъни с форма на сърце“ издава първо любовта на авторката към словото – тя има силата да опише всяка емоция именно с думи. Книгата се родее с истории като „Малкият принц“, но крие и чудеса, на които са способни героите на „Вълшебникът от Оз“. И с всяка нова история читателят има чувството, че всеки момент ще открие врата, която да го отведе в… Нарния.
Със Светлозара се запознахме първо задочно – тя предложи на нашите читатели емоцията от гостуването ѝ в къщата на Хемингуей. После пък се видяхме при представянето на „Камъни с форма на сърце“ в Бургас. А докато авторката четеше една от своите приказки, кой знае защо и надвисналият над сцената облак заприлича също на сърце. Затова си говорим за думите и силата им в това интервю, за начина, по който се раждат книгите.
Кратките, пълни с живот истории на Светлозара са за всички, които искат да заживеят в приказка – ще ги харесат малките, но са ушити по мярка и за големи
– Светлозара, Вашата професия е много сериозна, а в същото време разгръщаме книга с приказки, създадена от Вас…
– Сериозната професия и приказките не са взаимно изключващи се, даже напротив. Аз съм юрист и като повечето юристи, до този избор са ме довели именно любовта към думите и вярата, че справедливостта и доброто винаги побеждават. А тази любов и вяра поникват в човек от много ранна възраст и именно от приказките, които сме слушали и сме започнали да четем сами като деца. Аз вярвам, че всичко, което правим в живота, е свързано, защото отразява светогледа ни, независимо дали става въпрос за работа, или за занимания в свободното време. А и да си спомним за посвещението, с което започва Харпър Ли „Да убиеш присмехулник“: „Предполагам, че и юристите все някога са били деца“.
– Как се роди идеята за „Камъни с форма на сърце“?
– Всяка от десетте приказки в книгата е родена от истинска случка с реални герои, но е разказана с алегории и скрита поука. Години наред със скъпи приятели прекарвахме летните си ваканции на един и същи бряг, на който камъните бяха с форма на сърце. Събирахме ги, рисувахме ги и така се появи едноименната приказка. В „Злоядото теленце“ пък е скрито едно момиче, което познавам лично – то никак не обичаше да яде като малко, а когато порасна, започна да търси и намира четирилистни детелини. „Приказното небе“ е за хората, които незабелязано си работят, а от тяхната работа се получава общо добро. Приказката-наниз от 50 пословици прави опит да помири света на тези, които се реят нависоко, и на тези, стъпили здраво на земята. „Сладкото от хвърчило“ е за любовта, която има нужда от небе, а не от килер…И така до последната, вдъхновена от дивите божури на Яйлата край морето – приказка, в която цветята потъват в земята, за да поникнат отново напролет.
– От време на време също си намираме по някое камъче, приличащо удивително на сърчице…Вярвате ли, че е знак?
Не вярвам, че такава находка е подсказка за нещо, което ще се случи, нито пък насока дали да вземем, или да не вземем определено решение. Силно вярвам обаче, че е знак за това, че виделият сърцето в камъка е чувствителен човек, способен да вижда отвъд обичайната и дори банална форма. Знак, че не се срамува да си признае това. Знак, че дори и да не е чел „Малкият принц“ на Екзюпери, този човек вярва интуитивно в същественото, което е невидимо за очите. Обичам да общувам с такива хора и се радвам, че книгата ме срещна с много от тях. Получи се нещо като спонтанен клуб на хората, които събират камъни с форми на сърца и имат нужда да ги споделят.
– Имало ли е и във Вашия живот такива ситуации, когато един или друг знак Ви помага да продължите напред?
– Знаците са това, което виждаме и разпознаваме като значимо за себе си. Ето, камъните съществуват и без нас. Те са си там, в природата, край пътя или вградени в някоя постройка. Какви форми разпознаваме в тях зависи от нашата чувствителност и начина, по който виждаме света.
Книгата „Камъни с форма на сърце“ по някакъв чуден начин ми даде много знаци. Първият беше, че получих окуражителния отговор от издателството няколко дни след загубата на много скъп човек. Докато снимах очертаното сърце в една скала на плажа, дойде обаждането на издателката ми Румяна Емануилиду, че книжката е вече в печатницата. По време на представянето в Бургас преди седмица една непозната жена извади от чантата си две камъчета с форма на сърце и сподели, че те са винаги с нея и тя вярва в това, че ѝ помагат. Това са моите знаци – имало е смисъл книжката да се появи и има смисъл да продължавам.
– Пословиците, които са важна част от книгата Ви, са нещо много българско… Дали отразяват характера ни и днес?
– Всеки народ има своите пословици – чиста, отсявана, доказана мъдрост. Някои са много специфични, отразяват народопсихологията и на практика са непреводими. Други са удивително повтарящи се с пословиците на други народи и доказват колко всички на тази земя сме близки и свързани.
Красотата на българските пословици е в това колко са живи, както и в остроумния начин, по който народът ни понякога ги преплита и им придава нов смисъл. Те са така втъкани в речта ни, използваме ги постоянно като най-краткия начин да опишем ситуация или извод от нея. Нещо като кодиран език, който е белег за близост въпреки всичко, в което сме разделени. Няма как да не отразяват наслоените и незагубени през вековете уважение към безспорните ценности („Никой не е по-голям от хляба“), към образованието („Който се учи, той ще сполучи“), към житейската мъдрост („Не питай старѝло, а питай патѝло“). Има и пословици, които не харесвам и които смятам, че поставят на изпитание смелостта да бъдеш свободен („Преклонена главичка сабя не я сече“) и да се радваш на живота без страх („Много хубаво не е хубаво“).
– А ако трябва да опишете България сега, коя пословица ще изберете?
– Много ценя тези две пословици: „Господ дава, ала в кошара не вкарва“ и нейната близначка „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“. Те са метафора на личната ни и колективна отговорност да се грижим за държавата си, на осъзнаването на това колко много всичко зависи от всеки.
Наистина ли не разбираме колко много имаме, колко напред можем да бъдем с него, колко е важно да не позволим да го изгубим и колко много България има нужда от всеки от нас?
– Като гледате от Брюксел към България, какво виждате?
– Ще отговоря с перифразата на една позната пословица – на носталгията очите са големи.
В личен план, виждам близките и приятелите си. Виждам планината. Лавиците с книги в дома на родителите ми и в моя софийски дом. Всичко, което не мога да пренеса с мен на хиляди километри, но към което се връщам винаги, когато имам възможност. Чувството, че нещо те чака, е окриляващо.
В обществен план, виждам една България, която спешно, дългосрочно и трайно се нуждае от осъзнаване на пословицата „Сговорна дружина планина повдига“ и от окуражителната ѝ посестрима „По-добре късно, отколкото никога“.
– Самата Вие чувствате ли се дете понякога?
– Не само се чувствам – аз съм дете, когато мама ме чака и ме пита какво да сготви, а аз ѝ отговарям – просто за ритуала, защото тя знае много добре. Деца сме, докато има за кого да бъдем такива, независимо на колко сме години. Най-скъпата за мен страница в книгата „Камъни с форма на сърце“ е посвещението на родителите ми, от които научих, че животът е прекрасен и че всяко от неговите чудеса може да бъде разказано с приказка.
Дете съм и когато гледам как изгрява слънцето, и когато се събудя и видя първия сняг. Има неща, които никога не спират да ни учудват и възхищават, колкото и утрини или зими да сме преживели
– Днес възрастните сякаш се стараят прекалено много да предпазват децата…
Стремежът да предпазваме децата си е естествен и присъщ на всяко живо същество. Ние, хората, отиваме отвъд физическата защита за оцеляване. Можем ли да спестим на децата си трудностите, можем ли да ги предпазим от лошите хора, които ще срещнат, можем ли да поемем болката им, можем ли да направим грешките вместо тях? Краткият отговор е – не можем, но едва ли ще спрем да се опитваме да го правим. Важното е да го правим с мярка.
Това, от което вярвам, че не трябва да ги предпазваме, е емоционалният опит. Не споделям виждането, че приказките на Андерсен са прекалено тъжни, за да се четат на деца. Наистина ли не искаме децата ни да знаят, че има малки кибритопродавачки, които умират в снега? Ерих Кестнер, чиито романи за деца препрочитам и до днес, осмива в предговора си към „Хвърчащата класна стая“ онзи самодоволен господин, който е забравил колко тъжни и нещастни могат да бъдат децата понякога. Приказките правят тази магия – да отглеждат чувствителни и състрадателни хора, които един ден ще могат да различават безпогрешно доброто и злото и ще знаят на чия страна да застанат.
– Една книга е плод на много натрупвания – и в този смисъл откъде черпите вдъхновение?
– От всичко, което виждам край себе си – и в ежедневието, и при пътуванията, които толкова много обичам. Ето, сега е краят на лятото, връщаме се от морето, край пътя се редуват зрелите слънчогледи, които вече не се обръщат към слънцето, полетата, в които се събират десетки щъркели за отлитане, празните им гнезда. Вдъхновение са и дългите разговори с приятели, и дочутите случайно разговори на хората край мен. Всичко, абсолютно всичко на тази чудна земя е сюжет и може да бъде разказано, ако човек намери подходящите думи.
– Писала сте поезия, ето че сега пред нас са и приказките. Роман ли ще е следващата крачка?
– За мен поезията е винаги в сегашно време, само формата, която приема, се мени. По някакъв начин виждам и приказките си като стихотворения. Дори и това интервю. Поезията в роман обаче е амбициозна задача, засега предпочитам да остана в кратките форми.
– От сърце благодарим с надеждата бързо да Ви споходи вдъхновение за нова книга!
– Аз благодаря за срещата, която камъните с форма на сърце ни устроиха и за въпросите, които ме подканиха да споделя важни за мен неща.
Книгите – и вече заживелите свой живот, и предстоящите – се сбъдват там, където вдъхновението на автора се среща с труда на издателя, редактора, рецензента, художника, печата и читателя. Благодаря на Издателска къща „Знаци“ и на Румяна Емануилиду, на редактора Аксиния Михайлова и на професор Кирил Топалов за техните положителни и емоционални рецензии, на художничката Ирина Василева, на хората, които ме четат и подкрепят, на всички!
