Начало / Автори / Стихотворението

Стихотворението

8c3b5d5d08999ad70a602386bc49220f

 

Иван ГОЛЕВ

В последните дни на декември 1981 г. с детския писател Богдан Митов, светла му памет, се озовахме близо до Да Нанг, в административния център на провинция, чието име съм забравил. Сред домакините ни беше мъж на възраст между 40 и 60, когото ни представиха като местния поет. Човекът се ръкува с нас, изпи мълчаливо чашката си зелен чай и след като разговорът ни с останалите приключи, ни каза на своя източен френски, че ще ни придружи да ни покаже забележителностите.

В напечения от декемврийското слънце двор седнахме в десетместния ръждясал форд и поетът посочи на шофьора с опната напред длан накъде да кара. Опитах се да завържа разговор с него, но освен възрастта му (58), професията (учител по история в местната гимназия) и това, че като партизанин е бил политкомисар, не научих други подробности. Виждах го, че е разсеян и мисли за нещо. Може би се чудеше къде да ни заведе из това равно поле? След войната хората се бяха грижили повече за прехраната си, отколкото за археологически разкопки или музеи.

Неочаквано той ме хвана за ръката и ми поиска „стилò”. Дадох му химикалката си. Той извади от джоба на бялата си риза сгънат на четири лист от оризова хартия, взе ми чантата за подложка и започна да пише нещо. Като свърши, ми обясни, че е записал старо свое стихотворение, отразяващо историческа битка с китайците по тия места. Попита ме дали искам да ми го прочете. Кимнах въодушевено.

Виетнамския език е мелодичен за ухото. Чувал бях, че в него ударението и дължината на гласната могат да дадат до шест различни значения на привидно една и съща дума. Заслушах се. Нека знаещите виетнамски ми простят безсмислиците, но се налага да дам пример как горе-долу ми звучеше то:

          Ка пао минг да чум той хом линг зеу

          хой га лен ко фън жи мин ди ау…

Стихотворението беше страница и половина ситен почерк, но заслушан в звуците, не усетих кога е свършило. Казах любезно, че макар да не разбирам езика, като фонетика ми звучи прекрасно. Поетът кимна и ми отвърна, че ми го дава за спомен. Допрях ръка до сърцето и, доколкото можах, му се поклоних от седалката.

В следващите часове разгледахме предприятие за бамбукови рогозки, снимах деца и двама играчи на дама, купихме си ветрила от една тъничка като бамбуков стрък старица и не помня още какво. Но много добре си спомням угриженото и сякаш разочаровано лице на поета.

На път обратно към градчето той изведнъж пак ме хвана за ръката и си поиска стихотворението обратно. Изстинах. Сбърках ли нещо, обидих ли го? Докато вадех листа от чантата си, се чувствах ужасно.

Поиска ми пак химикалката. Цял се надвеси над коляното си и драсна нещо. След което ми го прочете:

          Ка пао минг да чум той хом линг зеу

          хой га лен ко фън жи мин дии ау…

На „дии” така силно извика, че Богдан стреснато се обърна от предната седалка.

– Разбирате ли – обясни ми поетът, връчвайки ми окончателно подаръка си, – това място ме измъчваше цели десет години. Усещах, че не е както трябва, а не знаех какво. Сега всичко е о’кей!

Засмях се облекчено. Закимах с глава, съгласявайки се, че с „дии” стихотворението бе наистина завършено.

Вечерта в хотела, под мрежата против комари, отново си припомнях случката. Какво знаех за този човек? Той години наред се беше сражавал и живял в джунглата, нагледал се бе навярно на смърт и страдания, а през цялото време една нищо и никаква дума не му беше давала мира. Е, вече всичко беше наред.

Представих си го как спи сега – щастлив и усмихнат като дете.

Прочетете още

Father and son holding hands

За ръка с Крис

Иван ГОЛЕВ Внукът ми Кристиан е на година и девет месеца. Аз наближавам закачливото френско …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.