Лира Литературно-рекламна Агенция
Добромир Банев е от най-обичаните български поети. Юрист по образование, той не раздава правосъдие в деликатната сфера на любовта. Там е витален, игрив и стиховете му следват свой характерен ритъм, по който лесно ще го разпознаем, а тях бързо ще запомним. „Любов до синьо“ е седмата книга на Добромир Банев. Посрещнахме автора с удоволствие в „Хеликон-Витоша“, където той остави автографи за най-ревностните си читатели.
– Защо избра този цвят в заглавието – синьо като белег от рана или като знак за благородна синя кръв?
– И двете, но има и едно трето значение, в по-радостния и възторжен смисъл на думата. Синьо като морето, като небето, като моите и твои сини очи. Но най-вече заглавието ми хрумна по повод на чувството, което причинява болка. Книгата е просто другото лице на любовта, нека така да го кажем.
– Мога ли да издам, че скоро беше твоя 50-годишен юбилей? Явява ли се книгата своеобразна равносметка на житейския ти път дотук?
– Разбира се, аз се чувствам перфектно на 50 години, но не бих я нарекъл равносметка. Иначе книгата е фон, на който се развиват отношенията между хората особено когато те проявяват в общуването си различни черти от своя характер. Защото тук засягам емоции като огорчението, злобата, тъгата, предателството. Гледал съм тя да звучи позитивно, но наистина, целта ми беше да изследвам човешките взаимоотношения на фона на синята любов.
– Отново от страниците ти „звучи“ музика, пак има много препратки към Фелини, към Уди Алън… Защо си служиш със средствата на други изкуства?
– Смятам, че изкуствата трябва да живеят заедно и когато по подходящ начин успеем да ги съчетаем, това е по-добре за хората. Освен това, аз съм голям киноман, гледам много качествени филми, харесвам Фелини, Алмодовар, картините на Хуан Миро и препратките към техни творби спокойно могат да намерят място в моята поезия.
– Стана сякаш модерно да се отрича любовта в нейния сантиментален вид, особено в социалните мрежи. Как гледаш на това?
– Хората я отричат, защото, от една страна, им липсва любов. От друга, както често обичам да казвам, любовта е дар, който не се случва на всеки. Тя е едно твърде общо понятие и се проявява по различен начин в интимен смисъл, но все пак любовта е онова, което ни движи напред. Затова тя е и основен мотив при всеки творец.
„Предпочитам вечната любов и тя е възможна, стига да проумеем, че другият срещу нас също има его, че действията му често са продиктувани именно от егото. Тогава връзките ни ще се получат.“
– А какво ще кажеш за опитите на отделни общности да правят политика, като се възползват от уязвимостта на интимното?
– Забелязвам, че има такава тенденция, но това не върши работа, защото хората все пак не са толкова наивни.
– В тази връзка, как се отнасяш към секс скандалите в шоубизнеса, сринаха се кариери на утвърдени имена…
– Честно казано, странно ми е, защото всеки има кирливи ризи и когато се извадят на показ тези на по-известните личности, хората като че ли започват да тържествуват, понеже са станали свидетели на нечие „падение“. Това е, меко казано, дразнещо. Гледах наскоро филм, който горещо препоръчвам – „Съпругата“ с Глен Клоуз по романа на Мег Уолицър, той разисква подобен проблем. Мисля, че човек трябва да бъде приеман такъв, какъвто е, но наблюдавам нещо абсурдно – когато почитатели имат отношение към творец, когото харесват, те се стремят той да ги допусне близо до себе си и ако случайно бъде оплют, почват да викат: „Разпни го!“ Не вярвам, че омразата у хората е толкова силна, смущаващо е, че в социалните мрежи те си намират повод за омраза и това за момента ги радва.
– Ти каква любов би отказал?
– Платената (смее се)! Въпреки че, плащането хич не се връзва с любовта, то е илюзия за любов, но е факт – в нашето съвремие това съществува. Аз предпочитам вечната любов и тя е възможна, стига да проумеем, че другият срещу нас също има его, че действията му често са продиктувани именно от егото. Тогава връзките ни ще се получат.
Разговора води: Людмила Еленкова
