Начало / Критика / Колкото повече са отговорите, толкова повече са въпросите

Колкото повече са отговорите, толкова повече са въпросите

neprekasnata_liniaЮлия ПЕТКОВА

Людмила Улицка и нейната жизнеутвърждаваща „Непрекъсната линия

Женя, героинята в повестта „Непрекъсната линия”, е одухотворена жена с академично образование, две деца и няколко мъже, които пробягват през живота ù като сенки. С име е удостоен само последният, Кирил, може би най-плътният мъжки образ в книгата, който помага на Женя да се върне в собствените си очертания, след като съдбата прави злополучен опит да я съкруши. И я превръща в болен кристал

Повестта започва с безмилостен разказ, в който има „фатална”, но измислена катастрофа, и завършва със съвсем истинска катастрофа, която сякаш рестартира живота на героинята. Преди да стигне дотам обаче, животът я среща с различни лица на човешката лудост. С безумни амбиции, неверни съпрузи и влюбени в тях малолетни момичета. С инфантилни руски девойки, паднали в мрежата на изтънчени сутеньори в Швейцария. Със забележителната Ана Вениаминовна, преподавала 50 години поезия, но така и не посмяла да твори… Със самотни женици като Лиля, чието единствено спасение е шансът да служат на някого.

Това не беше живот, а зла карикатура, омагьосано огледало, в което всичко хубаво, просто, естествено и нормално отпреди беше подменено с издевателска, грозна недъгавост.

Линейността на разказа е условна, отделните глави в книгата представят сцени от живота на Женя, късчета от делника, напомнящи натрошен пъзел, който никога вече няма да се подреди. Героите блуждаят в невидими за другите светове, но при челния сблъсък с реалността остава горчива утайка от пустота, която се усеща като  трептенето на телевизионен монитор… На самата Женя ù се налага да се упражнява в „нравствена самодейност” − особено в историите с брата Юрочка и с изискания наркоман Мишел, който я увещава да напише сценарий за документален филм с проститутки по време на гурбет:

Такъв кучешки живот. Такава жалка лъжа. А истината е още по-жалка. Но на Мишел му се искаше приказка. Градски романс. Мелодрама за бедни. Въплътената мечта на всички момичета по света – простодушни, алчни, глупавки, добри, жестоки, измамени.

Ако встъпителният разказ с опашатата лъжа („Диана”) е най-шокиращ за състрадателната Женя, а премеждието в последния разказ („Изкуството да живееш”) носи така неочаквано умиротворение за поне две жени, то „Щастлив случай” е най-забавната и иронична част, с подчертано свежи характерологични щрихи:

„Женя и преди беше работила с чужденци и си беше създала определен стереотип за скования англичанин, любезния французин и простоватия немец. Този швейцарец беше доста французест, синеок, с мургаво-розовия тен на запален скиор. И приличаше на Ален Делон. Излъчваше весела и донякъде хаотична енергия…”

И какво излиза: изкуството да живееш е в умението да съпреживяваш, да абсорбираш ежедневната драма с лекота. (С чаша портвайн е някак по-лесно). Излиза, че в споделените лъжи се съдържа онова количество истина, което разумът не може да смели, а животът не може да понесе. Улицка е права − тази книга, посветена на лъжата, на сърцатата и целителна самозаблуда, е по-правдива от всичко, което е писала досега. Пък и кой не обича уюта на своята си, самовъобразена действителност?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *