Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Известно е: колкото повече се упражнява нещо, толкова повече то хипертрофира, изкривява се, скапва се. Аз съм вашият пример. Също както ставите на щангиста, дланите на копача, очите на инкрустатора, и моя милост е увреден от дългогодишното си взиране в буквите. Виждам сламките в очите на другите, а не виждам гредата в моето око. Сам правя грешки, но срещна ли ги у други, пощръклявам. Сън не ме лови, стомахът ме присвива, беснея и страдам, додето накрая рухна, изтощен от обречената си битка. Това е положението, няма спасение. Но нека поне се оплача, пък после ме пребийте с камъни.
И така – чета аз най-новия трилър на един от любимите си автори. Издателят е солиден, корицата е чудесна, преводът е отличен и интригата ме засмуква, както сифон – дребно боклуче. Чета, чета, чета и изведнъж – о, небеса! – попадам на нещо, което не би трябвало да е тук, в това толкова изпипано издание. Не, не е объркана сложна мисъл, не е непреводим каламбур, не е грешно изписана реалия или фактологична грешка. И това са грехове, но такива на рамо да ги носиш. Докато тук черно на бяло пише… „колкото СЕ може”. Единият от трите ми кошмара, от трите зловещи призрака, които ме преследват от години и не мога да се скрия никъде от тях!
И за кърмачето е ясно, че няма как нещо „да се може”. Да може себе си. Да се е възможно. Вярно, в последно време битуват разни изкелиферчени неологични и нелогични изрази, като например „пътувам себе си”, „да го случим” и тям подобни, но тях ги употребяват Киряк Стефчовци, които искат да се харесат на задграничните си спонсори. Но тази изконно българска фраза… Да, чувал съм я в този вид, не съм девствен. Чувал съм и „полуклиника”, щото не е цяла, нали… И „полюлей”, на който можеш да се полюлееш, ако дюбелите са здрави. Накрая да се изсушиш със „сушоар”. Но в този бестселър на уважаван издател!
Прелиствам на карето и, макар да си знаех, там са: преводач, редактор, коректор. С известните си имена, търсени, награждавани. На юридически език, ако не греша, това се нарича „престъпен сговор”. Първият го е извършил, вторият го е узаконил, третият го е проверил и е турил парафа.
Дишам дълбоко. Връщам се в интригата. Лека-полека забравям какви ги е свършила тая троица и изведнъж – луп! – вторият ми кошмар: „Напомня ми НА…”. Айде стига с тая чалга! Местните от съответния район нека си ходят на Враца и на Перник, но да не заминават на Париж. Срамота е някак. А тук изобщо не слагайте „на”, драги, спестете си го за някъде другаде, ще ви потрябва.
Малко по-нататък ето го и третия ми кошмар! „БиЛ сте”, „биЛА сте”… – страница след страница. Как да избягам от тях, като интригата ме е погълнала, целият съм вътре, само обидените връхчета на ангелските ми крилца се съпротивляват да потънат и те в тази мерзост.
Драги меломани, представете си изпълнение на любима ваша творба. В мига, в който сте обзети от онова извисяващо усещане, когато смъртните ви сетива докосват кристалните спирали на вечната хармония… изведнъж вместо ре, музикантът изсвирва сол! Гадно, нали!
Или драги шофьори, помислете си какво изпитва един съвестен катаджия, когато покрай него мине някой, който не си е пуснал фаровете, не си е сложил колана и говори по джиесема. Ще откачи, нали?
Някой може да каже: тоя па, хората в Сирия без глави ходят, той с кви глупости ни занимава!
Казах ви, увреден съм.
