Лира Литературно-рекламна Агенция
Ако беше жив, на 1 януари литературният отшелник Джеръм Дейвид Селинджър щеше да обърне гръб на цялата шумотевица около 100-годишния си юбилей в първия ден на 2019 г. Роденият в Манхатън писател се оттегля в Корниш, Ню Хемпшир, скоро след публикуването на най-известния му роман „Спасителят в ръжта“ през 1951 г. и в следващите години ще се оплаква на близките си, че продължава да получава покани за обществени събития.
„Баща ми мразеше рождени дни, празници и като цяло всякакви празненства, сигурно щеше да мрази и юбилея си“, разказа наскоро синът му Мат Селинджър, който е актьор. Коментарът му дойде след обявлението, че Обществената библиотека на Ню Йорк ще открие голяма изложба през октомври, а през цялата година се планират различни събития по повод 100-годишнината от рождението на именития му баща.
Когато Селинджър почина на 27 януари 2010 г. на 91 г., най-честото му описание беше „отшелник“. Въпреки че прекарва по-голяма част от живота си, избягвайки интервюта, на младини Джери Селинджър всъщност е доста общителен и дори има идея да стане актьор. През 1941 г., след като напуска курса по творческо писане на Колумбийския университет, работи три седмици като мениджър на забавленията на круизен кораб. Кариерата му в тази сфера приключва с отнемането на кораба в полза на американската армия за целите на войната.
През пролетта на 1942 г. Селинджър е призован в американската армия, а ужасите, на които става свидетел по време на Втората световна война, оставят белези в съзнанието му до живот. „Никога не забравяш напълно миризмата на изгоряла плът, колкото и дълго да живееш“, казва той пред дъщеря си Маргарет. Според биографа му Кенет Славенски младият войник е изпратен в болница след края на войната, а днес вероятно би бил диагностициран с посттравматичен стрес. По време на лечението си в Германия той среща Силвия Велтер, за която ще жени след няколко седмици. Бракът им просъществува едва 8 месеца, след като Селинджър разкрива, че Силвия е била информатор на Гестапо по време на войната. Той прекъсва всички контакти с първата си съпруга.
Докато е в армията, Селинджър пише разкази, а желанието му да стане писател се затвърждава след срещата му с Ърнест Хемингуей. След завръщането си в САЩ продължава до работи по роман, а първото издание на „Спасителят в ръжта“ излиза от печат на 16 юли 1951 г. и от тогава книгата е продадена в над 70 милиона копия. Селинджър не се радвал на славата, която му донесла най-известната му творба. Същият човек, който през 1951 г. пиел коктейли в дома на Лорънс Оливие и Вивиан Лий, не приемал да е публична собственост. През следващите две години той решил, че единственият начин да продължи да е отдаден на писането е като избяга от живота на знаменитост и литературните клики на Ню Йорк. На рождения си ден през 1953 г. той напуска града, за да живее в провинциална къща с 90 акра земя в Корниш.
Въпреки митовете за интроверта, ранните години на писателя в провинциалното градче са изпълнени със срещи, особено с млади жени. Почитта му към тях започва с любовта му към 16-годишната Уна О’Нийл, която обаче по време на отсъствието му през войната става четвъртата съпруга на 54-годишния Чарли Чаплин. Селинджър е съкрушен и дори й пише писмо, в което рисува карикатура на Чаплин, тичащ след Уна и държащ пениса си. Разказът му от 1950 г. „На Есме – с обич и омерзение“ е посветен на 14-годишната Джийн Милър, който скоро след това става негова любовница. Повече от 60 години по-късно тя разказва „Джери Селинджър те слушаше така, сякаш си най-важната на света. Чувствах се много свободна с него“.
През първата си година в Корниш 34-годишният Селинджър се мотае с местни тийнейджъри, които кани в дома си да слушат музика. Любимка му е 16-годишната блондинка Шърли Блейни, а слуховете говорят, че тя била негова приятелка. Вероятно затова се съгласил да й даде интервю за училищния вестник, което обаче било препечатано от изданията в цяла Америка. Селинджър не й проговорил повече.
Според друг биограф, Пол Алекзандър, Селинджър свалял жените с репликата „Аз съм Селинджър, авторът на „Спасителят в ръжта“. Репликата очевидно проработила пред тийнейджърката Клер Дъглас, с която в последствие имат 12-годишен брак и тя му ражда две деца – Маргарет и Матю.
Да си дъщеря на известния писател не било лесно. Маргарет описва в мемоарите си атмосферата у дома като студена. Въпреки че самият Селинджър се възмущавал от детството си във военно училище, той не се разчувствал, когато дъщеря му звъняла от пансиона за помощ, когато е болна или самотна. Вместо това той е отрязал и я абонирал за християнско списание. В книгата си Маргарет описва и други странности на баща си, като например манията му по хомеопатията и дори склонността му да пие собствената си урина. 5-години по-малкият й брат обаче оборва много от спомените й.
Книгата на Маргарет е публикувана две години след мемоарите на Джойс Мейнард – бивша любовница на Селинджър, която се мести да живее при писателя, когато е на 18, а той – на 53 г. След 8 месеца той я изхвърля безцеремонно, връчвайки й 100 долара. През септември 2018 г. 65-годишната вече Джойс разказва, че Селинджър имал куп странни навици, сред които и този да яде замразен грах за закуска.
Двама души могат да хвърлят светлина върху характера му, но те никога не говорят публично за Селинджър. Това са сестра му Дорис и най-близкият му приятел – писателят Сидни Джоузеф Перълман. Втората му съпруга Клер също отказва да издаде мемоари, посветени на съвместния им живот. Маниите му водят до развод с Клер, а нейна далечна роднина от Англия разказва в интервю след смъртта на писателя: „Те живееха в нещо като хижа без течаща вода, Клер трябваше да носи ведра. Писна й от всичко това, а и преживя няколко аборта. Най-накрая се превърна в хипи, което си гори сутиените, и загубихме връзка“.
По-добър имидж писателят има в 50-те писма и четирите картички, които изпраща на дългогодишния си приятел от Лондон Доналд Хартог между 1986 и 2002 г. В тях той пише за всекидневни неща – зеленчуковата градина, футбол, тенис. От тях става ясно още, че писателят иска да посети зоологическата градина „Уипснейд“ във Великобритания, че обича Бъргър Кинг и решава кръстословици. Обратно на имиджа си на мизантроп, той разказва за „неочаквано приятно“ пътуване до Ниагарския водопад и как спътниците му са били приятна компания. Селинджър никога не говори публично за политика, но в тази кореспонденция нарича законодателите на САЩ „куп тъпаци“, одобрява идването на власт на Михаил Горбачов, а през 1988 г. нарича президентите Рейгън и Буш „отиващият си глупак и встъпващият в длъжност глупак“. В същата година 65-годишният тогава Селинджър, сам описващ се като „белокос и набит“, се жени за 25-годишната медицинска сестра и директор на годишния панаир в Корниш Колийн О’Нийл. Те остават заедно в следващите 22 години от живота му, през които той остарява, оглушава и отслабва физически. Селинджър отказва да носи слухов апарат и сервитьорката в ресторанта на гарата, където той редовно се храни, си припомня, че трябвало да му пише на малка черна дъска, която писателят носел със себе си.
Вдовицата на Селинджър все така живее в Корниш и дори през 2016 г. купува местния супермаркет за 288 000 долара. О’Нийл е особено протекционистки настроена към съпруга си, особено когато той се опитва да избегне почитатели или журналисти, дебнещи го за интервю. Параноята от нежелани посетители вероятно се засилва след събитията от 1980 г. „Спасителят в ръжта“ се превръща в библия на отчуждението за цяло поколение тийнейджъри, а през декември е открита у убиеца на Джон Ленън, който твърди, че книгата представлява неговото изявление. Романът е намерен и в хотелската стая на Джон Хинкли, който е арестуван заради опит за убийство на президента Рейгън. Нищо от последвалите дебати не кара Селинджър да приеме по-радушно това, което нарича натрапчив интерес на обществото към живота му. Имиджът му на писателя самотник е затвърден през 1988 г. от случайна снимка, на която Селинджър изглежда разтревожен. Фотографията вдъхновява Дон ДеЛило да напише романа си „Мао Втори“, в който главният герой е известен автор, прекарващ година след година в пренаписването на една и съща книга.
След 2010 г. интересът към Селинджър не намалява. През 2013 г. се появяват медийни публикации, в които две жени, независимо една от друга, твърдят, че авторът имал само един тестис, а страхът от повдигането на тази тема го е тласнал към отшелничество. И все пак той продължава да е отправна точка в съвременната култура. Последната му творба излиза от печат през 1965 г., но според завещанието му, някои неиздавани разкази и една новела могат да бъдат издадени скоро.
Едва ли нещо новоиздадено ще може да се мери със „Спасителят в ръжта“, който продължава да се продава в четвърт милион броя всяка година. Вероятно никога няма да разберем колко добро е писането му от годините на отшелничество или пък Гор Видал ще се окаже прав, че изолацията е придала на работата му сериозност, каквато не заслужава.
Вдовицата и децата на Селинджър засега не коментират издаването на нищо ново. За сметка на това синът му наскоро призова обществото да се обърне към вече познатите творби на баща му: „Той обичаше да пише и обичаше читателите си; надявам се, че те ще пожелаят да го запомнят по този начин“.
В едно от редките си интервюта, дадено през 1974 г. за Ню Йорк Таймс, Селинджър говори за важността на книгите си за сметка на имиджа му на самотник: „Известен съм като странен, отчужден човек. Но всичко, което се опитвам, е да защитя себе си и творчеството си“.
