Лира Литературно-рекламна Агенция
Декември 2018-а минава под знака на стогодишнината от рождението на Солженицин. По този повод сайтът godliteratury.ru. публикува интервю на Наталия Солженицина, останала докрай съпруга и спътница на писателя.
–Наталия Дмитриевна, при социализма живеехме с усещането, че той ще съществува вечно като венец на човечеството или като негово проклятие, тук мненията се разделяха. Солженицин допускаше ли, че всичко ще свърши пред очите му и то така стремително?
-Знаете ли, в интерес на истината, очакваше го. През 1970 г. му беше присъдена Нобелова награда за литература, но той се отказа да пътува до Стокхолм, защото се страхуваше, че няма да го пуснат обратно в Русия. Тези опасения се потвърдиха по време на перестройката, когато започнаха да публикуват секретни документи. Властите възнамерявали веднага след като замине за Швеция да го лишат от гражданство, без право да се върне обратно в страната. И когато през февруари 1974 г. наистина успяха да му отнемат гражданството и принудително да го изпратят зад граница, вече нямаше причина да не отиде в Стокхолм. Щеще да бъде проява на неуважение към академиците. Там имаше огромна пресконференция. Един от въпросите беше: ”Надявате ли се, че Вашите книги някога ще се четат в Русия?”, а Солженицин отговори: “Не само моите книги ще се четат в Русия. Надявам се и самият аз да се върна.” Всички се усмихнаха на този, както ни се струваше тогава, необоснован оптимизъм. През 1983 г. в Лондон в интервю за Би-Би-Си знаменитият журналист Малкълм Магъридж му зададе подобен въпрос и Александър Исаевич повтори: “Аз се надявам, че не само моите книги, но и аз ще се върна в Русия”.
Това също бе посрещнато скептично. Когато започна войната в Афганистан, малко се разколеба надеждата му че комунизмът скоро ще си отиде. Въпреки всичко, все ми казваше: “Не мога да ти го докажа, но аз просто виждам как ние се връщаме…” Той винаги е вярвал, че ще се случи, че руският комунизъм е изгнил отвътре. Сега отново се развяват червени знамена и в Русия, и в Гърция, и в Африка, и на много други места. Аз мисля, че това е само начало. Че това движение ще нараства, но – дай боже! – то няма да приеме такива ужасни форми, като в жестокия двадесети век. Макар Солженицин да казваше, че ако човечеството не усвои кървавите уроци на миналото, то червеният вихър може да се повтори отново.
-Всичко се промени, страната ни сега е друга, Солженицин в известен смисъл е култ, но едно си остана неизменно. Както и преди отношението към него е рязко, полярно – даже от страна на тези, които не са чели неговите книги…
-Именно, от страна на тези, които не се чели неговите книги!
-Не ви ли се струва, че Съветският съюз надживя себе си, като остана в човешките глави?
-До голяма степен е така. Но много от хората, които днес хвалят Съветския съюз и Сталин, никога не са живели в съветско време или са били още дечица. Аз наричам тази любов към миналото “протестна”. Тя е възникнала в знак на протест срещу днешните неправди – колосалната, срамна разлика между богати и бедни, другите несправедливости, в това число и в работата на съдебната система. Мнозина се дразнят и то с основание.
Всичко това трябва да се промени, невъзможно е да има движение напред с глава обърната назад. Така нищо няма да излезе – промени се времето, промениха се икономическите отношения в целия свят. Глобализмът, каквото и да е отношението към него, промени необратимо начина на живот. Сега в целия свят се правят опити за връщане към времето преди. Те са напълно обясними и естествени, но аз мисля, че дори да успеят, ще е за кратко. В бъдеще нещата вече не могат да се върнат назад – дай боже само всички народи да съхранят своите национални култури. Светът завинаги ще бъде свързан, и това ще има огромни последствия. Предишните форми на справедливост, които у нас, в Русия, бяха изкривени и бързо се превърнаха в диктатура на жесток тиранин и подчинената му партия, сега са невъзможни. Да се надяваме, че поредният опит да се устрои справедливо животът на човечеството като цяло и в Русия отделно, няма да се изроди в такива болезнени форми.
Не че се радвам, но обстоятелството, че така яростно нападат Солженицин, ме развеселява. Това е категоричен знак, че той е жив. Не закачат нито Сахаров, нито Лихачов, никой от тези, които бяха знаме на промените. А ето – Солженицин действително го ненавиждат – и, съдейки по това, което достига до мен от социалните мрежи, това са сто процента хора, които не са го чели. Те излагат или подправени цитати, или цитати, извадени от контекста до пълна промяна на смисъла им. Вие сте прави – същото е като в Съветския съюз. Не познавам, но осъждам.
Те се опитват да докажат, че заради Солженицин се разпадна Съветския съюз, че Солженицин е предал родината си. Аз бих ги посъветвала да намерят в собствените си редици поне един такъв руски патриот, какъвто беше Солженицин. Ще търсят, но няма да намерят. Той беше офицер, носител на ордени от войната и предано обичаше Русия. Той беше държавник и визионер. Човек, който вижда грешките на своята страна, иска те да не се повтарят и счита за правилно да говори за тях публично. А неговите противници насаждат забранителен патриотизъм, не допускащ никаква критика по отношение на руската история. Този патриотизъм е абсолютно непродуктивен. Той на никого не помага и не води до развитие.
Ленин пише статия „Лев Толстой като огледало на руската революция“. Според вас може ли да има статия „Солженицин като огледало на руския ХХ век”. Възможен ли е днес писател от ранга на Солженицин, остана ли руска литература с една велика мисия, каквато имаше някога?
-Той до последния си ден вярваше, че руската литература ще се съхрани в цялото си величие. Друг е въпросът, че в днешно време писател от такъв мащаб засега не се е появил и това също е напълно закономерно. Ние още не сме се уравновесили, все още сме в състояние на турбулентност. В цялата световна литература големи произведения и големи писатели са се появявали по-скоро в епохи на обществен застой. Когато революциите и реформациите са свършили, пълноводието е преминало, животът тече равномерно, давайки възможност да се види и осмисли всичко случило се.
–Александър Солженицин се е слял със своите произведения, със своя подвиг и се е превърнал в паметник. Невъзможно е да си представим, че на автора на излезлите в издателство „Време“ тридесет тома, на човека, който е излежал осем години в лагерите, победил рака, написал „Писмо до вождовете на Съветския съюз“ и „Рекло телето дъба да мушка“, трябва да му приготвяш закуска…
-Напълно е възможно и даже прекрасно. Той беше човек на дълга, което не попречи да се появят нашите прекрасни трима сина. От човека, не от автора на книги. С него се живееше леко, не беше тежък характер. Заедно теглехме товара, аз бях в течение на всичко над което той работеше, всеки негов ред преминаваше през мен. Животът ни беше труден, но един с друг не ни беше трудно. Той казваше: „Ние с тебе сме в един впряг, аз съм водещият, а ти втория кон“…И ето така, помахвайки гриви, си теглехме своята каруца и бяхме щастливи през целия ни отпуснат живот.
Все пак, съдейки по тона на неговите произведения, той е бил безкомпромисен, много принципен…
–Когото публикувам неговият „Роман – дневник“, дневникът с който Солженицин разговаряше, докато пишеше “Червеното колело“, вие ще видите, че това беше съмняващ се, страдащ човек, който се измъчваше дали отива там където трябва. Той се радваше на критиката и я приемаше, ако тя беше обоснована. А в бита не беше взискателен. Обичаше една и съща супа и можеше да я яде 365 дни в годината. В неговото държание нямаше авторитарност, в семейството бяхме равни, той се вслушваше в моето мнение вкъщи, и в работата. Не винаги се съгласяваше, много спорехме, но в края на краищата или той ме убеждаваше, или аз него, но никога не се е стигало до скандали.
Той не беше деспот нито по отношение на мен, нито в отношенията с децата и приятелите. Солженицин имаше прекрасна усмивка, прекрасно чувство за хумор, с него винаги беше интересно да се разговаря. Той преподаваше на децата математика, физика и астрономия по един час на ден. Беше изключително точен, от друга страна на децата и през ум не им минаваше да закъснеят за урок, 30 секунди преди началото на урока те вече чакаха пред вратата му. Той никога не им се караше и те много го обичаха… Ако искате вярвайте, но Солженицин беше прекрасен съпруг и нежен баща.
Превод: Цанка Ангелова, „Хеликон-Бургас“
