Изненада! 17-ата награда „Хеликон“ отиде при… фондация „Йордан Камджалов“

13.12.2018 България, Събития

По традиция, церемонията по връчването на годишната награда „Хеликон“ за нова българска художествена проза се проведе в средата на декември в столичната книжарница „Хеликон-Витоша“.Присъстваха видни писатели, издатели и просто ценители на родната ни литература. Младата певица Веселина Драголова – Данаилова омая присъстващите с акапелното си пеене, а актьорът от Народния театър „Иван Вазов” Христо Чешмеджиев прочете кратки откъси от номинираните творби.

Както се казва обаче − традициите не са това, което бяха. И ето че журито на 17-ото издание на най-независимата и престижна литературна награда у нас изненадващо обяви решението си: тази година да не я връчва. Така статуетката „Орлето на Хеликон“ не излетя от ръцете на миналогодишния победител Владимир Полеганов, който я спечели с романа си „Другият сън“. Сега паричната ù стойност в размер на 3000 лв. ще бъде насочена с благотворителна цел към фондация „Йордан Камджалов“, която от 2009 г. подпомага развитието на млади български творци във всички области.

Ето мнението на члена на журито Бойко Ламбовски:

„Решихме да не връчваме наградата не защото през 2018 г. няма достойни произведения, а защото в процеса на дебатиране не можахме да откроим фаворит. Наградата „Хеликон“ е или знак за несъмнен новаторски принос в прозата ни, или е увенчаване, коронясване на произведение, което журито вярва, че влиза с летящ старт в класиката, благодарение на дълбочината и епическия си размах. Понякога е знак и за двете. Ние имахме своите фаворити, основани на тези критерии. И обосновахме мотивирано пристрастията си. Работата е там, че не стигнахме до консенсус. Затова съвсем естествено, при това с неочаквано единодушие, дойде решението да бъдат изтъкнати несъмнените качества и на 12-те номинирани книги, но никоя от тях да не бъде наложена над останалите.

Иначе и романите на Емилия Дворянова, Силвия Томова, Здравка Евтимова, Алек Попов, Деница Дилова, Недялко Славов и Галин Никифоров, и сборниците с разкази на Кристин Димитрова, Йорданка Белева, Палми Ранчев, Георги Господинов и Соня Тодорова намериха заклети фенове не само у журито, но и сред четящата ни публика, сред този тънък, но достатъчно просветен пласт българи, които купуват книги от най-добрите ни белетристи. Тази година не бе дадена и Нобелова награда за литература − само че поради скандали около Нобеловата комисия и девалвация на доверието в журито.

Наградата „Хеликон“, която се радва на ненакърнена репутация, също остана невръчена, но по други съображения. Ние не стигнахме до единомислие, че има книга между 12-те прекрасни заглавия, която заслужава пиедестал между тях. Може би пиедестал заслужават и дванайсетте, само че статуетката не може да се разпарчетоса на дузина отломъци, „Орлето на Хеликон“ е само едно. Та остава да отдадем дължимото на тези седем романа и пет сборника с разкази − те са отчасти мъдър, отчасти весел поглед към историята ни, но са и проницателни рефлексии върху емоционалните вибрации на съвремието ни.“

Председателят на журито Димитър Шумналиев също изрече добри думи за своите колеги писатели:

„Годината ни срещна с истински литературни завоевания, с млада енергия и действителни амбиции. Напук на хейтърите, в родната словесност заемат място все повече имена и все по-значими продукти. Всеки от номинираните има собствена планина, върховете са изравнени. Годината доказа, че в нашата литература кипи истинска лабораторна работа, сюжетите стават все по-неочаквани, езикът – все по-активен. Метафорите не са фалшиви, образите – особено съвременните – са все по-реални, тоест продукцията не е само фикция, творческо въображение. Книгите все по-стремглаво се вкопчват в реалността.

И през 2018-а година българската проза завзе богати тематични полета – съвременният писател не се бои да анализира настоящето, както не се бои да се вгледа в историята, в миналия век или в библейската сюжетика. Затова постиженията вдигат чело: съвременните творчески експедиции стават майсторски.

И тази година имаме изключително жанрово разнообразие, дълбока работа с архивите или с комплексите на времето ни. Технологиите все по-често занимават твореца – какво ни носят те, накъде върви съзнанието, как коригират битието и ценностите ни… За чест на белетристиката, писателите не се утаяват в щампата, в познатото, в лесния подход. Затова и през 2018-а се радваме на книги, достойни за европейските и световните духовни средища. Да, номинираните дванайсет автори са като дванайсетте апостоли. Всички са на масата, всеки си пие чашата и осъществява общото чрез неповторимия си индувидуализъм. Затова намира все повече преводачи, които да го изкачат на рафтовете на книжните империи.

Както е известно, да се влюбиш в себе си, това вече означава доживотна любов. За жалост, ние, членовете на журито за наградата „Хеликон”, се срещахме цяла година с много влюбени в себе си хора. Някои плащат за тази любов. Нарича се самиздат. Макар че, какво да крия, самиздат съпътства всички чужди литератури. Самиздат не е наш патент. И не смущава голямата естетическа книжарница. Не се боя и от литературните пирамиди. Задължително е да ги осъзнаем. Във Франция – зашеметена от политически бури – всяка година се издават по 600 романа. Колко от тях остават? Те са подножието, върху което се извисява върхът. Дай боже на всеки автор по една голяма, голяма пирамида.“

Ние от Лира.бг благодарим на всички, които гласуваха в сайта ни за своя фаворит. Вотът на читателите тук даде предимство на сборника с разкази „Кедер“ от Йорданка Белева. Въпреки реакциите, които е възможно да срещне след тазгодишната ситуация, „Хеликон“ няма да се откаже от своята литературна награда. 17 години тя съществува в родното културно пространство и, смеем да твърдим, е абсолютно независима − и от учредителите си, и от спонтанно или нарочно формирани медийни, приятелски, естетически кръгове или по други признаци свързани съмишленици. Това нейно качество я прави колкото силна, толкова и уязвима. Но − да гледаме напред! „Хеликон“ има добри идеи, свързани с четенето като ценност, с литературата като творчество. Същевременно не смята, че трябва да бъде част от една мощна машина на тиражи, панаири, агресивен пиар на имена и заглавия, на писателски стипендии и цената им. Това, което със сигурност е нужно, е да се прокара по-добър път, по който българските книги да стигат до общественото внимание. За целта е необходим откровен дебат − читателски и професионален.