ДНК-то на всяко добро писане

Митко Новков

Матей Вишниек, румънският автор, емигрирал в Париж през 1987 г., е добре познат на българския читател. На книжния пазар циркулира с 9 свои произведения – 1 сборник със стихове, 4 с пиеси и още 4 романа. Има си свои предани преводачи и поклонници – Огнян Стамболиев, превел 7 от посочените издания, заедно с него Иван Радев, Василка Алексова, Лора Ненковска, Румяна Л. Станчева. Не е изненада: Вишниек е един от котираните не само румънски, а европейски автори, звезда от всеземна величина, чиито пиеси и романи намират добър прием не само в България, а навсякъде по света. В българските театри се играят (или са се играли) няколко негови пиеси: „Търси се стар клоун“ (Народен театър „Иван Вазов“); „WelKome America“ (Театър „София“); „За половия орган на жената като бойно поле по време на войната в Босна“ (дългото заглавие на български е съкратено на „Жената като бойно поле“ и поставено от Театрална компания „Контрапункти“); „Машината Чехов“ (Театър на НАТФИЗ), на Фестивала на малките театрални форми във Враца (2014) бе представена „Човекът, който…“ от един солунски частен театър. В Радиотеатъра на Българското национално радио са реализирани гореупоменатата пиеса с дългото заглавие „За половия орган на жената…“ и „Какво да правим с виолончелото?“. Дори да пропускам нещо обаче, на фона на изобилната драматургична продукция на Вишниек сценичното му представяне у нас хич не е много; но пък е радващо все пак, че ако не можем много да го гледаме, поне можем много да го четем.
А Матей Вишниек е задължителен за четене. Разбира се, не от снобски мотивации, а заради самите негови текстове. Иронични, с намигване, тънък хумор и в същото време с дълбоки прозрения; ако си позволя да го приобщя към една моя скорошна квалификация на различните белетристични постмодернизми, то той е алтернативно-ироничен. Алтернативно-ироничен е и последният му преведен на български роман „Търговецът на начала на романи“. В отличния превод на Огнян Стамболиев пред нас се изправя автор, който знае какво да прави с текста и в текста, как да го направлява, за да ни накара едновременно хем да се увлечем, хем да се замислим. Всъщност, ако погледнем обективно, в книгата на Вишниек се съдържа не един, а няколко романа: този за писател, господин М. (Матей е, ясно е ), който очаква от някакъв тайнствен търговец онова романово начало, което ще го изстреля на върха на литературната слава; повест за двама братя – единият е еталон за таланти и способности, другият едва преглъща в сянката му; любовна авантюра с „невероятно моя мадмоазел Ри“, изложена в еротично-копнежни стихове; един изключително ироничен разказ защо Нобелова награда за литература още не е присъдена на румънски автор (изглежда Матей Вишниек не признава Херта Мюлер, спечелила Нобел през 2009 г., за румънски писател, което донякъде е нормално – тя пише на немски; но има един любопитен момент – през същата година, през която Вишниек бяга от Румъния, 1987, Мюлер пък емигрира в Германия); кореспонденция между двама загадъчни библиофили – книжар и търговецът на начала; една полуфантастична история за град, от който изчезват всички хора, която изплита писателят, чакащ идеалното начало; една компютърна програма, която приласкава някакъв писател, Георге, и му помага да пише романи, но той умира и компютърът продължава сам; приведени са освен това и поне трийсетина начала на известни романи от известни автори. Изобщо много разкази, много съдби, много завръзки… Много начала, ако щете . Авторът го казва на едно място и то сякаш се отнася до романа му – да събереш в едно парчета, писани през различно време и с различен сюжет, и да съставиш от тях роман: „Всичко това може да влезе в работа. Абсолютно всичко, което ти си написал. Всички текстове недовършени, захвърлени могат да влязат в общия ансамбъл“. В текста има много преплитания, препратки, кръстосвания и пресечки: търговецът на начала, Ги Куртоа, носи личното име на Ги дьо Мопасан, за чийто главен герой от „Бел ами“ (Жорж Дюроа), писателят, копнеещ за начало от мистериозния търговец, се сеща тъкмо в минутите, в които си мисли, че е постигнал триумф; на стр. 19 главата започва с изречение, което срещаме на стр. 52 като предложение за романово начало, но с лека промяна (добавено е едно нищо и никакво „никак“), която обаче усилва чувствата и безизходицата на героя; фаталната мадмоазел Ри се оказва жената, съсипваща живота на Бернар, книжаря, пътуващ всеки месец до Трувил, град на нормандското френско крайбрежие, точно до Ламанша; неизбежните сънища, подробно разказани (и които препращат към два „сънни“ български романа, излезли сравнително скоро: „Другият сън“ на Владимир Полеганов и „Последната територия“ на Момчил Николов)… Истинско интелектуално предизвикателство, което обаче не доскучава, напротив – кара те да продължаваш да четеш, в упоителност да продължаваш да четеш и с удоволствие да разплиташ кръстословицата на текста. Който в някаква степен е именно кръстословица, тоест главоблъсканица е , но добре подредена вертикално и хоризонтално, с достатъчно ориентиращи податки, която/които те увличат/ все по-напред и по-напред в/с желанието да запълниш всички квадратчета, да отключиш всички поставени ти като неподценен читател енигми. Ако нямаше да „изнасиля“ жанра, бих казал, че от такъв ъгъл погледнат романът на Матей Вишниек е своеобразен литературно-повествователен криминален роман, но няма да го сторя – мога някого да заблудя. Ще сторя обаче друго: ще приведа думи от романа, които може би по-най добър начин описват онова, което писателят е искал да ни каже с него, ето ги: „За мен най-интересни са две неща у него: удоволствието, с което прибягва към елипсата като елемент от конструкцията, а също и промяната на зрителния ъгъл към една и съща история или повествователна верига“. В това изречение, според мен, се крие ДНК-то на романа „Търговецът на начала на романи“, в това изречение, ако щете, се крие ДНК-то на всяко писане. По-точно: в това изречение се крие ДНК-то на всяко добро писане…

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔