Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Очаквах го отдавна. Гастроентеролози от Медицинския университет във Виена открили пластмасови частици в отделителната система на пациенти. Изследвани са мъже и жени на възраст между 33 и 65 години. В àкитата на всички били открити миниатюрни частици от пластмасови отпадъци.
„Не е изненадващо – това показва, че ядем отпадъците си“, коментирал не кой да е, а Челси Рочман, еколог от Университета в Торонто. Лично аз се опасявам да не ядем, без да знаем, самите източници на находките.
Радостното е, че все още не са открили пак там сламки за сок, бъркалки за кафе или клечки за уши. Въпрос на време е. Така, когато ни потрябват, направо ще изуваме гащите.
И все пак не намирам това научно съобщение за някаква изключителна сензация. Известно е, че човекът е всеядно животно – и в телесен, и в пò така план. По отношение на кулинарните си предпочитания той едва ли има равен на себе си. В природата божиите твари обикновено или пасат, или прегризват гръцмуля на нещо по-тлъстичко. Профилирали са се. Докато нашего брата кълве всичко – и тук изобщо не влючвам гурмани като господин Чикатило или събратята му от Папуа-Нова Гвинея, които напоследък, чувам, преживявали един своеобразен ренесанс в това отношение.
Колкото до другата ни всеядност, достатъчно е да включим телевизора или да се разходим, както си седим, из мрежата. И без да сме от Медицинския университет във Виена ще намерим толкова интересни находки, че ум да ти зайде! Интересно как още никой не се е сетил да ни тества за това. Навярно съществува някакво негласно световно споразумение да не бъркаме излишно в кацата с…
В ученическите ми години имаше една книга „Тимур и неговата команда“ от Аркадий Гайдар. В нея се разказваше за висок, тъмнокос малчуган на около тринайсет години, който върши добри дела за хората от градчето, където живее. И както е в книгите и филмите до ден-днешен, той си имаше антипод – хулиганът Квакин, който пакостеше и вършеше гадости.
Една от емблематичните постъпки на тимуровците, каквито ни подтикваха да станем и ние, беше да преведем някой едва тепкащ пенсионер през улицата или да му отстъпим място в трамвая.. И аз съм го правил – и всеки път се пръсках от гордост. Други деца пък им пазаруваха от магазина или им цепеха дървата, такива ми ти динозавърски работи…
За Тимур не съм чувал къде е днес и какво прави, но Квакин го срещам често. Той се е изсулил на седалката в метрото, цъка на телефона си и ако някоя немощна пенсия случайно залитне към него, я подпира услужливо с юмрук. Или пък форсира на място колата си на улицата и à види пенсията от метрото да се кандилка по пешеходната пътека, включва на скорост и газ право към него, да му тренира рефлексите.
Не казвам, че повестта „Тимур и неговата команда“ заслужаваше Нобелова награда. Някои особено изискани естети дори биха я определили като пластмаса. Но ние, балъците, я поглъщахме. И не сме умрели до днес, поне живите. Àко някои да ни смятат за трайно увредени.
Иначе грижовните евродепутати решиха да забранят продажбата на пластмасови изделия за еднократна употреба като чинии, сламки, бъркалки или клечки за уши. Новият закон ще влезе в сила от 2021 година.
Браво! Така требе! Смърт на клечките за уши!
Ефектът ще е гарантирано положителен – ще спрем да чуваме и забраните им, и всичко.
