Жената, която не остаряваше

Новата звезда на френската литература Грегоар Делакур е роден през 1960 г. във Валансиен, Северна Франция. Двайсет и две годишен влиза в рекламния бизнес, където печели световна известност и всички най-престижни международни награди. През 2004 г. основава собствената рекламна агенция „Какъв хубав ден“, работи за „Епъл“, „Сефора“, „Тетенже“, „Гоу Спорт“, „Галимар“.

Първият му роман „Писателят в семейството“ излиза едва през 2011 г., когато – според собственото му признание – Делакур се осмелява да напише изречение, по-дълго от рекламното „Без вода кожата повяхва“. Романът е отличен с петте най-престижни награди във Франция за дебютна проза. Година по-късно излиза „Списъкът с моите желания“, който му носи международна известност и бързо се превръща в бестселър и в касов филм. С него Делакур попада в един друг списък – на десетте най-четени автори във Франция, а сценичната му версия тръгва по световните театри. През 2015 г. парижкият театър ”Сите 13“ отбелязва 500-то представление на едноименния моноспектакъл. Истинска сензация предизвиква третата му книга „Какво поглеждаш най-напред“ (2013), заради която Скарлет Йохансон подава съдебен иск срещу автора за неправомерно използване на името ѝ, което му носи глоба от 2500 евро и 150 000 читатели.

Следват романите: „Виждахме само щастие“, обявен за най-добър роман на 2014 г., разминава се на косъм с най-престижната литературна френска награда „Гонкур“; „Четирите сезона на лятото“ (2015) – отново оглавява списъците с бестселърите и е поставен на сцена; „Танц на ръба на пропастта“ (2016).

Тук публикуваме откъс от последната му книга „Жената, която не остаряваше“ .

ОТКЪС

Мъжът ми и синът ми спят.

Аз ставам, заключвам се в банята. Седна­ла на ръба на ваната, се взирам в лицето си в голямото огледало. Опипвам с треперещи ръце кожата на изпъкналото си чело. Прокарвам пръст по бузите, търся скулите; стискам уст­ни, докосвам копринената кожа около устата, брадичката, челюстта; прокарвам ръка по вра­та, раменете, шията, гърдите, кръгли и стег­нати – спомням си с умиление как Жан-Марк Дьолае, страшно нетърпелив, ги вкуси в стаята си под погледа на пилота Джакомо Агости­ни, закачен с габърчета на тавана, бяхме на седемнайсет години, бяхме завинаги млади; галя плоския си корем, опънатата му кожа, ка­дифена, нежно очертания ми ханш, дългите ми бледи бедра, благодаря ти, мамо, и очите ми се напълват със сълзи, които не мога да спра. Спомням си забележките на Садху (с истинско име Лилиан-Берт), на учениците от курса, на Одет: не се променяш, скъпа моя, на големия лю­бовник от двайсет и първата ми година: вие притежавате хубост, която не повяхва, вие притежавате хубост, която не повяхва, Бети, странно, много странно; приемах всичко като проява на любезност, мед за ушите на едно младо момиче; спомних си и обещанието, кое­то ми бе направил Андре на плажа в Ница сред лицата, загубили тази война, когато го попитах дали ще ме желае винаги такава, каква­то съм, каквато ще стана, остарявайки: дали беше вече забелязал, че не остарявам, той, кой­то беше в състояние да предсказва с точност бурите при безоблачно небе, да види бъдещата красота в ствола на клена, той, който галеше лицето ми с грапавите си ръце, както се гали обгорената земя, и знаеше как да му върне оча­рованието, как да изтрие дните и нощите без него – той, който знаеше как да изличи крехко­то очакване и обичаше откровенията на вре­мето.

Вглеждам се в лицето си в голямото огледа­ло на нашата баня и се усмихвам.

Ето ме.

Ето лицето ми, върху което времето тече като бистра вода. Лицето ми като това на Ху­бавата градинарка в Лувъра, която развълнува мама, все на двайсет години от пет века насам, това лице, вечно младо и нежно, и доброжела­телно, и гладко.

Ето ме, чудовище и чудо.

Ето ме, мечтата на всички жени.

И се разсмивам. При мисълта, че от сега на­татък ще мога да се радвам на това да се виж­дам всяка сутрин непроменена, да се наслаждавам на опиянението от младостта, която е обещание за всички възможности, ще мечтая, без нищо да ме изтръгне неумолимо от унеса ми, животът без страха от смъртта, без ужаса да останеш сам.

Стареенето е болезнено и кръвожадно. То оз­начава да позволиш да се изпари, без да можеш да направиш каквото и да е, сочността на кожата, млечнобялата ù фактура, да гледаш как се появя­ват петна, как се отпуска и виси; да позволиш погледите, често жадни, кръстосани случайно по време на разходка, да изчезнат, погледите, които те карат да се чувстваш хубава, желана и чиято настойчивост, и понякога непристойност, е похвала.

Стареенето е да виждаш как се смалява мяс­тото ти на земята, как чезне сянката ти. Дока­то станеш невидим.

И така, ето ме.

Ето ме млада във възрастта, когато мла­достта си отива.

Ето ме странна и любопитна.

Ние всички се наблюдаваме всеки ден и се виждаме млади и ако светлината не е благосклонна, поне знаем, че сме млади.

Някъде четох, че не забелязваме как стареем.

Приписваме първите бръчки на хиперактив­ността на мускулите – наричат ги впрочем ми­мически, по-малко кошмарно е, – не обръщаме внимание, не забелязваме мрежата на времето, която превзема бавно и коварно лицето ни, хо­ризонталните бръчки, вертикалните, странич­ните, около орбитите на очите, чийто цвят е толкова хубав, „пачия крак“ – това е от слънце­то, глупости.

Купуваме увеличително огледало, леко сме учудени, тези ги нямаше миналата седмица: забелязваме, че кожата и очният мускул са се отпуснали, че клепачът, който обичахме да гри­мираме със сиво, бронзово, а през празничните вечери – със златен прах, е натежал и променя остротата на погледа, неговия чар – с изключе­ние на Шарлот Рамплинг; слагаме си очилата за далекогледство, приближаваме се още малко до ужасяващото огледало, за да открием – изпит­вайки внезапно желание да се разплачем, да вика­ме, да изпотрошим всичко, дори да умрем, – че под долния клепач са се образували торбички, торбички, пълни със сълзи, за да оплакваме отминаващото време, загубената битка, изчезна­лата вечност.

Човек се изправя трудно след подобна тра­гедия. Тя е убийствена.

И започваме да се тъпчем с прозак. Лекуваме се с анафранил, а понякога и със скалпел. Гледаме си снимките, когато сме били на двайсет годи­ни, опитваме се да заприличаме отново на себе си и накрая се отказваме, предаваме се.

Нещастието, което няма да позная.

Вън денят настъпва бързо, сякаш отваряш капака на прозорец и светлина залива банята.

Чувам, че синът ми слиза в кухнята, той ви­наги става първи, чувам шума от отварянето на хладилника, прозвънването на бурканчето с мляко, което се удря в ръба на керамичната ку­пичка, стърженето на стола по плочките.

Пускам студена вода върху лицето си.

Нямам сенки, нито торбички.

Младостта има освен всичко и предимство­то да не издава безсънните нощи.

Андре чука на вратата на банята; идвам, любов моя, слизам веднага.

Но първо ще изхвърля с неописуемо удо­волствие всичко, което задръства поличката над умивалника: кремовете срещу стареене, срещу бръчки, лифтиращи, енергизиращи, серу­мите за кожата около очите, около устните, ще изхвърля всичко, с изключение на хидрати­ращия и предпазващия от слънцето, те са ос­новата, казва Одет, основата, без тях си заги­нала.

После ще отида при мъжете си в кухнята.

И така, ето ме.

 

 

Превод от френски Александра Велева

 

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔