Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Първи бил Каин, който убил брат си Авел, понеже му завидял. От завистта тръгва всяко нещастие. И от Каин произлизаме всички. Символично и метафорично, разбира се – как не обичам да обяснявам – обаче се налага. Нема рата, док не дигне руку брат на брата, казват сърбите. Няма война, докато брат срещу брат си не вдигне ръка. Значи още от най-ранна древност, когато човекът едва се е осъзнал, е възникнал този феномен, войната. От завист. За да завладееш чуждото, да го отнемеш. Войните не спират и до днес. Все някой иска да вземе нещо чуждо. Има хора създатели и хора завоеватели.
Налага ми се поради учебната програма, утвърдена от Министерството, да говоря на осмокласниците за „Илиада“ в продължение на много седмици. Сякаш от това Министерство изпълняват волята на Ахил да бъде прославян. Това уж била неговата мотивация да участва във войната, а не желанието за грабеж. Нищо че още в самото начало на творбата той е възмутен, че по-висшият пълководец му отнема плячката, една жена. За грабежи и трофеи е било всичко, но литературата го доукрасява и имам едно смътно усещане, че този, който избива толкова много народ собственоръчно, безцеремонно, безскрупулно, който, вместо да предаде тялото на убития си противник да бъде погребано от близките му, връзва краката му за колесницата си (детайлно описано) и го влачи около Троя, е изкаран от автора велик герой, на когото дължим възхищение. Някак така е пресъздаден, все едно е голямата работа.
Хайде да си говорим за положителни и отрицателни герои. Нали винаги има антагонист и протагонист в книгите. Само в „Емил от Льонеберя“ и другите на Астрид Линдгрен няма антагонисти, всички са положителни.
И защо е запомнен до днес Ахил? Че колко други герои са се сражавали храбро в колко други войни от историята – някои помним, ако е имало кой да разкаже, други са потънали в забвение. А забвение само е заслужил и Ахил, твърдя това. Нищо повече. И ще ви кажа каква е причината да бъде говорено толкова за него и в древността, и днес. Ние хората се впечатляваме от бандитите. Колкото по-жестоки са, толкова повече четем за тях. Някаква грозна и мръсна струна в душата ни трепти глухо, когато четем за жестокости. И ако Ахил беше постъпил разумно, ако бе върнал тялото на Хектор на семейството му, без да се гаври с него, нямаше днес да го познаваме. Омир или който там е преразказвал историята с това е започвал винаги – с гнева на тоя неуравновесен тип. Отказвам да се възхищавам на някой, който издевателства над мъртво човешко тяло. Но така сме устроени психически, че все се опитваме да се заровим в най-мръсното. И преразказваме, и преразказваме.
Вършеела една бандитска чета из Странджа преди стотина години. И предводителят ѝ бил един психопат, изрод, наш съвременник, когото после комунистическата власт възнаградила. Дори книга написал на стари години. Хората и до днес говорят за него. Жестокостта му нямала граници. Името му отказвам да изпиша, защото такива типове заслужават единствено забрава. Но принципът е същият като при Ахил – говорим за него, защото е извършвал нечовешки жестокости. Ето това прославя. Да спреш да бъдеш човек и да се превърнеш в демон. И през седемдесетте години на 20 в. този „герой“ обикалял селските читалища и представял книгата си пред публиката с подкрепата на властта. Как не го е било срам? В село Индже войвода (а този колко ли жестокости е сторил?) старият садист вече бил на сцената пред микрофона, когато към него се приближил един дядо на подобна възраст, подпиращ се на странджанската си гега. Тия геги не ги изработвали чрез загряване и огъване на пораснало дърво както другаде. Още докато е млада фиданката, я огъват в гората върху стъблото на друго дърво и я връзват. След пет години отиват и си отрязват търпеливо природно огънатата гега. Хванал дядото оратора с гегата за врата, придърпал го и го попитал – помниш ли ме. Имал бил късмета да оживее. Платен бил откупът за него от баща му, когато бандитите го отвлекли и го погребали жив под дървени трупи и малко пръст. Не искали да го убиват, само рекетирали. Припомнил му на старини. Целият им живот бил минал. Единият старец живял като нормален човек, а другият като изрод. Абсолютен човешки отпадък, който не заслужава вниманието ни. Ето това е бил епизод от класическа трагедия. Иска ми се да го бях видял на живо. Да видя реакцията на отпадъка.
Ще им говоря за „Илиада“ на четиринайсетгодишните съвременни деца. Но така, както аз си знам.
