Начало / Интервюта / Халед Хосейни: „Дори раят не е родина“

Халед Хосейни: „Дори раят не е родина“

KH Cover Sea Prayer - front page(Електронно интервю с Халед Хосейни от Hindu Times по повод книгата му „Молитва към морето“, вдъхновена от историята на Айлан Кюрди.)

Халед Хосейни и семейството му са имали късмета да напуснат Кабул тъкмо навреме. Иначе и той щеше да бъде днес един от милионите прокудени от домовете им афганистанци – втората по численост бежанска група след сирийците. Романистът, станал знаменитост с „Ловецът на хвърчила“, казва: „Трябва да продължаваме да разказваме истории, за да окажем, макар и малко, влияние върху посоката, в която е тръгнал светът”. По-долу представяме откъси от негово интервю.

Раздялата и родният дом са знакови теми за вас, откакто на единайсетгодишна възраст сте били прокудени от Афганистан. По какъв начин влияят те на писането ви?

Без съмнение темата за принудителната раздяла с дома до голяма степен лежи в основата на моите книги. Мисля, че това преживяване бе травмиращо за цялото ми семейство, вероятно най-вече за родителите ми, които бяха вече на средна възраст, когато се озовахме в Америка.

Изтръгването от корените, започването на нов живот в чужда страна е разтърсващо, променящо живота събитие. Ето защо всичките ми четири книги в една или друга степен се занимават с тази тема.

Защо избрахте да напишете„Молитва към морето“ като поема с красиви илюстрации (от Дан Уилямс) вместо като роман?

Първоначално „Молитва към морето“ бе замислена да се чете на частно събитие за набиране на средства през март 2017 г. Бяха ми отредили около пет минути за изказване и реших, вместо да чета откъси от книгите си, да напиша нещо. Веднага се сетих за Айлан Кюрди – малкото сирийско момче, което се удави в Средиземно море през 2015 г. и чиято смърт се превърна, поне за известно време, в глобален призив за действие. Представих си мъката на баща му.

Самият аз съм баща и пред очите ми бяха безбройните бащи, принудени от войни и преследвания да вземат болезненото решение да качат най-близките си хора на необезопасени, негодни за морско плаване черупки и да поверят живота на семействата си в ръцете на трафиканти на хора.

Споделяли сте как едва ли не по знак от Провидението семейството ви е напуснало Кабул непосредствено преди съветската инвазия. Иначе щяхте да станете войник или може би бежанец…

Когато избухна войната със Съветския съюз, имах късмета за разлика от милиони мои сънародници, живеещи в мизерни бежански лагери, да се преселя в САЩ. Затова не съм склонен да сравнявам собствената си ситуация с тази на бежанците с много по-незавидна участ по света.

Но да, това, че не мога да се завърна да живея в родината си, определено повлия върху решението ми да работя за Агенцията на ООН за бежанците.

През 2006 г., когато ме помолиха да стана застъпник на бежанците, аз се зарадвах на отворилата се възможност, защото се чувствах лично свързан със съдбата на хората, които са принудени да изоставят дома и социалната си среда и да бягат, за да оцелеят. Това се оказа най-удовлетворяващата работа, с която съм се заемал.

Фондацията „Халед Хосейни“ допринася за възстановяването на Афганистан. Мечтаете ли си един ден да се завърнете там? Изпитват ли бежанците една вечна, неутолима жажда за „дома“?

В качеството ми на посланик на добра воля към ООН, който постоянно се среща с бежанци, не мога да ви кажа колко пъти те са изразявали пред мен съкровеното си желание да се завърнат в родината си.

В Уганда един учител от Южен Судан, който преподава на угандийски и южносудански ученици, тихо заплака, когато останахме сами, и ми каза: „Понякога питам Бог защо ме направи бежанец. Още колко време трябва да бъда такъв? Кога ще мога да се завърна у дома, да живея сред свои и да помогна за изграждането на родината ми?“.

Един млад сириец, с когото се запознах в Ливан, ми каза: „Дори раят не е родина“. И наистина, едно неотдавнашно допитване сред бежанците в Ливан показва, че девет от всеки десет души иска да се прибере в родината си, ако условията там са безопасни. Стремежът да се завърнеш към корените си е всеобщ.

4.7.18 - Mock-upСлед „Ловецът на хвърчила“ всичките ви романи са посветени на размирната ви родина, а сега в „Молитва към морето“ пишете за един сирийски баща, чакащ със сина си да се качат на лодка, която да ги отведе при свободата. Но вниманието на света, независимо дали е насочено към Афганистан или към бежанската криза, започва да отслабва. Очаквате ли книгата ви да промени нещо? Или за вас писането е просто катарзис?

Смятам, че и едното, и другото е вярно. Но определено се надявам да провокирам някакъв диалог по темата. Мисля, че трябва да продължим да разказваме тези истории и да работим въпреки страха и умората от състраданието. Надявам се хората да усетят проблема по различен начин − да почувстват някаква лична съпричастност, колкото и малка да е тя, към даването на закрила на милионите обикновени човешки същества като тях, принудени да живеят в извънредни обстоятелства.

Образът на Айлан Кюрди накара бежанската криза да оживее пред очите на света точно както онази снимка на Стив Маккъри върху корицата на „Нешънъл Джиографик“ − на момичето с пронизващи зелени очи − се превърна в олицетворение на Афганистанската война. Без онагледяващ образ, без конкретна история ние сякаш сме неспособни да обхванем в съзнанието си цялата огромност на хуманитарната криза. Защо според вас е така?

Ние, хората, реагираме на повествования – били те визуални, речеви или предадени другояче. За да прещрака нещо в съзнанието ни, да придобие смисъл, първо трябва да изпитаме загриженост, а за да изпитаме загриженост, най-напред трябва да усетим нещото. Така сме устроени. Трябва въпросното нещо да отекне в душата ни, не толкова в мозъка ни. Фактите, статистиките и всичко онова, което ни предоставя стандартната журналистика, са важни и необходими, разбира се, но те не карат стрелката да затрепти. Тяхната роля е поддържаща, те обслужват процеса на повествованието, чрез който сме поканени да споделим преживяното от други и ако е възможно, да се натъкнем на нещо, което да ни грабне, нещо познато, нещо вдъхновяващо, нещо, което ни гневи или затрогва.

Неотдавна пътувахте до Ливан и Сицилия, където изслушвахте бежанци, посещавахте общи гробове, записвахте истории. Има ли конкретен спомен, който се е запечатал в съзнанието ви?

В Катания, Сицилия, се запознах с една италианка, собственичка на ресторант, в който менюто е съставено от ястия, характерни за страните, от които идват бежанци. Персоналът е изцяло от такива хора. Каза ми, че те обогатили живота ù неимоверно. До такава степен, че вратите на дома ù били отворени за малолетни мигранти, които пристигали в Сицилия, непридружени от близки. Каза ми нещо, което никога няма да забравя: „Един дом може да е толкова голям, колкото му позволиш да бъде“.

А онова, което научавах отново и отново при това пътуване, е, че същото се отнася и за човешкото сърце. Мисля, че това е хубава илюстрация как бежанците и приемащата общност могат да работят заедно и да се смесват помежду си по позитивен начин, обогатяващ и двете страни. Затова, когато ме питат защо трябва да помагаме на бежанците, се сещам за нея и се трогвам от нейния пример.

Прочетете още

59a7f3db4

Следващият роман на Халед Хосейни ще е за бежанската криза

Следващата книга на световно известния американски писател от афганистански произход Халед Хосейни ще бъде посветена …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *