Начало / Интервюта / Георги Господинов: Ако оставиш някои лични истории неразказани, е съкровено

Георги Господинов: Ако оставиш някои лични истории неразказани, е съкровено

Елица Матеева

Представям си Георги Господинов в Ню Йорк на улицата, където героят на Харви Кайтъл от филма „Дим“ по сценарий и режисура на Пол Остър, гледа небето и се чувства свободен, защото когато си другаде, светът придобива нов аромат, а живеенето някак става по-семпло, по-изчистено. В един такъв ден Георги Господинов среща съвсем случайно Пол Остър. Оказва се, че живеят в един и същ квартал. Българският писател, развълнуван от факта, пита Пол Остър: „Извинете, случайно да сте Пол Остър?“ Отговорът е положителен. Започват интересен разговор за онази знакова сцена от филма „Дим“, нали си я спомняте – Оги всеки ден по едно и също време снима от един и същ ъгъл света пред магазинчето си за тютюневи изделия. В подобен странен ден Господинов вижда за втори път Пол Остър в супермаркета. Дори тайничко го проследява. Каква е връзката между „Всичките наши тела“, Пол Остър и Ню Йорк – Георги Господинов създава своята последна книга, докато работи над друга словесност в Ню Йорк. Истината е, че това заглавие е мислено да бъде заглавие на нещо по-голямо – нов роман може би, но ето че телата се вмъкват в кожата на свръхкратките истории, като най-кратката е по-тясна от два реда, а най-дългата история е около две страници. За останалото чуйте самият автор.

IMG_2812

Какво може да се случи на един българин, който се намира на чуждо летище?

Тази история за летището във „Всичките наши тела“ се случи така: веднъж с няколко писатели българи пътувахме и на едно летище, разбира се, закъсняхме. На чужд език по високоговорителя имената ни прозвучаха странно изкривени, но аз си казах на шега: „ех, чу се най-после нещо и за българската литература.“ Ето оттам идва и идеята за героя ми, да му кажат името, та най-после славата да му се разнесе из целия свят.

А как се чувствахте в Ню Йорк?

Като вървиш из Бруклин, можеш да си чуеш стъпките. Градът не е потискащ, защото тук човек не гледа на нивото на очите си. Всеки гледа нагоре, към небето. По това време успях да видя работи на Кристо. Тогава разпалено разказвах за него пред нови приятели и един от тях ме попита: „А Кристо откъде е?“, а аз възмутен: „Как от къде, от България!“ Този човек ми отговори, че никога не се е интересувал кой от къде е. Фактът бе показателен за моята скрита патетичност на тема „България“. Аз се гордея, че от България идват много значими личности, които постигат световна слава, а в Ню Йорк произходът няма значение, важното е да правиш нещата с умение и ако това се получи, хората ти го признават, без да обръщат внимание на произхода и родината ти.

Кои истории остават невидими?

Това са неразказаните истории. Израснах с баба и дядо. Живеех 8-9 години при тях. Първите ми истории са тръгнали оттам, родени от техните истории. Имаше неща, за които те не говореха – това са невидимите истории. А историите пък, които разказваха, към тях подхождаха със самоирония и снизхождение. Баба ми казваше „Ние сме като мухите − само хабим хляба. Ние сме като задния джоб на панталона. Може и с нас, може и без нас.“ По-късно разбрах, че това усещане да нямаш лична история, която си заслужава да разказваш, е с дъх на предистория. Исторически тази снизходителност и ироничност за мен е определящата. Според мен е много важно да разказваш историите си, но ако си оставиш някои лични истории неразказани, е съкровено.

Има ли някаква връзка между кулинарията, еротиката и любовта?

В книгата има няколко свръхкратки истории, в които наистина става дума за храна. Идеята на тези истории и въобще на нещата, с които се занимавам, е, че няма разлика между един следобед, в който седиш и гледаш през прозореца и денят на собственото ти погребение или сватба. Храна, кулинария, философия са неща от един порядък и от една необходимост. Имам един любим текст от новата книга, посветен на храната, казва се „Вечеря“, написан е в един манастир, където се научих да си готвя, защото като живееш сам, трябва да се научиш и да готвиш. Там се казва как се подготвя риба, как се нарязва кисела ябълка, слага се босилек, зехтин и т.н., но макар и приготвена добре, героят ми няма апетит, защото „човек не е създаден да яде сам.“

Как се пише свръхкратък разказ, ама наистина свръхкратък?

В послеслова на книгата съм се опитал да го обясня с нещо, което правихме като деца. Опитвахме да се състезаваме кой ще стои по-дълго време под вода. Нямаше море на село, използвахме една цинкова кофа, пълна с вода. Някои издържаха половин минута, други повече, а най-куражлиите − до две минути. Когато си вдигнеш главата и си поемеш въздух, има един звук, който излиза от теб – усещаш онова, което простичко наричаме „дишане“ по друг начин. Идеята с тези свръхкратки разкази бе читателят да преживее някакво сръхпотапяне, а знаете − при романа е много по-сложно с възприятията по отношение на дължината.

Снимка: Eлица Матеева

Прочетете още

213002_b

Ябълкови мигове с въздишки по бившите любовници

Елица Матеева, „Хеликон-Варна Център“ Изящен е новият роман на Александър Секулов – карта на странни …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *