Начало / Интервюта / Георги Мамалев: Публиката проявява интерес към актьорите, когато са модерни

Георги Мамалев: Публиката проявява интерес към актьорите, когато са модерни

Гошето от българската филмова комедия на всички времена „Оркестър без име“ – Георги Мамалев, това лято се появи в Бургас и във Варна. Наскоро заедно с Тончо Токмачиев и Камен Воденичаров, Мамалев бе като Летящият холандец по Черноморието. Тримата вече са обиколили Южното със спектакъла си „Майсторите на комедията“. А местните хора, освен че се радват на туристи и артисти, могат и да се позабавляват с книгата на актьора „Усмихни се, човече!“ На живо се докосна до речовитото му обаяние Елица Матеева, която е театрален критик и сътрудник на Лира.бг. За нас тя улови Мамалев във Варна.

IMG_20180716_194019
Представяне на „Усмихни се, човече !“ в Бургас

Господин Мамалев, няма начин да не започнете с някоя варненска история, защото от Варна тръгва кино кариерата ви, а покрай нея е можело да се сдобиете и със специална фризура. Роден сте в село Мамарчево, Ямболско, но нали сте целунат от морските вълни за късмет?

Имам първи братовчед във Варна, кръстени сме на един дядо. Той живее тук и е рибар. Майка му и моят баща са брат и сестра. Като войниче дойдох с влака от Пловдив, който тръгва късно вечерта и пристига рано сутринта във Варна. Чели сте в книгата ми, този случай е свързан с филма „Като песен“, годината е 1973 г. Значи, мисля си аз, че ме чакат на гарата, за да ме докарат, обаче ги домързяло, викат си – то момчето е войниче, къде ще му пращаме кола. И ми обясняват – „като тръгнеш от гарата, морето да ти е отдясно и хоп, при нас си, в хотела, там е и входа на Морската градина.“

m6c8f0bd280В близост обаче е и комендантството, та един мичман с още двама ме спират, гледат ме войник, питат ме: „какъв си ти?“, а морските не обичат пехотата. „Ти защо си с коса?“ Аз заради филма си бях пуснал мъничко отгоре, във военната книжка пише, че имам право да нося коса. „Ще те закараме в комендантството!“ Там пък един Гевезов, изрева като го поздравих с „другарю полковник“. Бил капитан първи ранг, обаче после се оказа, че е баш полковник. Пита ме за косата, обяснявам му за заповедта на генерал Семерджиев – началник на Генерален щаб на българската армия. „Семерджиев управлява в София, във Варна управлявам аз!“ Свалят ме в една стаичка в коменданството, идва един старшина с машинка за коса, поти се, чуди се, но трябва да ме подстриже. Подсказвам му да каже, че машинката е развалена, защото, ако ми махне косата – ролята на Илийката как ще стане? През цялото време си вярвам, че ще дойдат да ме спасят. И наистина режисьорите се ядосват, че ме няма. Проверяват в Пловдив, после звънят в Ямбол – в къщи ме търсят – няма го Гошо! И се сещат, че може да са ме спрели военни за проверка. В този момент, идва един офицер да съобщи, че горе при Гевезов са моите хора от киното. Той вече е на седмото небе, черпи с кафета, прави се на интелигент. А цялото комендантство е направено с табелки, с декорация, да сме в атмосферата на филма. Гевезов ме хваща и вика: „Ти! Трябва да се представиш добре, аз утре ще те гледам как снимаш и ако забележа нещо, дето не ми харесва – обратно в карцера – остриган!“

Иначе като деца във Варна ходехме на „Галата“, там бе толкова чисто – виждаха се мидите. Като скачахме във водата, пръстите на краката ни се нарязваха от миди. Спомням си – един човек вози в лодка двама влюбени. Но той леко подпийнал, докато ги вози, че като започнаха да потъват… и ние децата – помагаме, а влюбеният младеж мокър, но чантичката му стърчи нагоре суха. Като малки на и гробищата във Варна ходехме, да се почерпим на аванта, правехме се на опечалени, но често ни разкриваха и ни подгонваха възрастните. Помня, че във Варна вятърът е ужасен, ушите през зимата стават като пържени картофи. aceb0783a60

Във Варна бе и премиерата на НЛО, тук бе първият концерт на НЛО с оркестър, в Двореца на спорта и културата. В „Усмихни се, човече!“ съм писал за НЛО. Тогава водещ на концерта бе Йосиф Сърчаджиев. Той ни пита как да ни обяви? Ние му предлагаме да ни извика по имена, обаче не е интересно. Предлагаме му тогава име като „Кривнато калпаче“, „Морски пирати“, ама не става. Той се сеща и ни разказва, че в „Работническо дело“ пишело: “НЛО се появи над Велико Търново“. Щом в официоза на БКП се говори за НЛО, значи е истина, та той така ни обяви, и така се въртяхме 20 години. На концертите на НЛО винаги идваше един мургав Аленчо. Човекът лъжеше, че е учил във ВИТИЗ, обаче го изключили по политически причини. Разправяше, че е бил в клас със Стефан Данаилов. „Аз Стефан Данаилов го направих артист. Понеже се притесняваше, аз му обяснявах как да застане и да си движи ръцете.“ Момчето казваше, че всяка сутрин закусва с „една домата, кашкафал и малка уиски, и дайства“. Правеше букетчета с цветя и ги продаваше на хората.

Как се решихте на тази авантюра – да пишете книга?

m3О, изобщо не съм имал намерение да пиша книга. Аз не мисля, че кой знае какво съм постигнал. От тази книга няма да стана по-богат или по-популярен. Разказвал съм тези истории на маса сред приятели, те се смееха, аз продължавах да ги пълня с още по-интересни неща. Боряна Пунчева-актрисата, с която си партнирахме в „13-та годеница на принца“, а после стана режисьор на „Клуб НЛО“, познава хората от издателство „Книгомания“, които пък имат поредица за любимци на публиката. Боряна предложи на издателите да се срещнем, защото историите ми са весели и забавни. Озовахме се при тях заедно с Весел Цанков–хуморист, автор на текстовете от последните ми моноспектакли „Разбираш ли ме правилно?“ и „Какво става?“, един от сценаристите на българския филм „Летовници“. Весел е уникален човек! С едно диктофонче му разказвах историите, а той записваше. Единственото нещо, което съм писал, е първата страничка с моя подпис. Тя се получи добре, затова хората продължават да четат книгата нататък. Шегувам се! Весел е много скромен човек и ненужно висок, толкова е висок, че започва да се изкривява от височина! Когато ни извикаха да пишем книга, аз се отнесох несериозно, но при подписването на договора ми стана ясно, че мърдане няма. Започнах да разказвам сам на себе си истории, да отсявам коя е по-весела, коя става за четене.

Тук има всичко за хората, с които съм работил: Иванка Гръбчева, Николай Волев, Рангел Вълчанов, Людмил Кирков… Тази книга ще се хареса на хора, които обичат българския театър и кино, ще се срещнат с героите ми в ситуации, нехарактерни за тях. Това не е автобиография, не е научен труд. Както казваше Любомир Кабакчиев: „ние, акторите, пишем с пръчка в бързотечаща вода“. Ролите остават, разбира се, сега в интернет може да намериш информация например за Жан Габен, но на младите това име нищо не им говори. Аз пък харесвам Марлон Брандо, обаче времето така лети, че новото поколение едва ли знае за този звяр в киното. Имало е световни, изключителни актьори. Но има го и другият момент, когато вече не си модерен. Публиката проявява интерес към актьорите, когато са модерни, щом са на върха.

В тази малка книжка, връщам назад времето, окъпано в спомени за прекрасни хора. Бил съм 212754_bоколо тях, имах голям късмет да снимам на 19 години, преди да вляза във ВИТИЗ. В живота са ми помагали големи личности, за които не съм подозирал, че съществуват. Не съм подозирал, че ги има Ирина Акташева и Христо Писков, а двамата бяха страхотен тандем и филмите им са прекрасни. Те откриха нещо в мен. Настигнаха ме след третия кръг от изпитите във ВИТИЗ и ме поканиха да снимам. Срещите ми с Тодор Колев, с Георги Парцалев, с Велко Кънев, с Филип Трифонов… невероятни хора, невероятно време!

Нещо спестили ли сте от историите, нещо премълчали ли сте?

Разбира се, не съм описал всичко, което ми се е случвало. Всички сме със семейства, ще започнат въпроси. Катето Евро веднъж казва на по-големия ми син: „Ех, Саше, Саше, за малко аз да стана майка ти!“ Жена ми се смя, естествено. Обаче като се прибрахме у дома, тя се обърна към мен: „Някои неща не ги знам!“ А с Катето Евро снимахме в Созопол „Оркестър без име“. Тогава Созопол бе малко градче. Ресторантът, където свирихме бе талянът „Чайка“- малко преди Каваците, вляво. Там сега един човек направи ресторант, на същото място, със снимки от филма „Оркестър без име“. Тогава в двора сложиха бунгала, масички, пуснаха мрежи. Никога няма да забравя Филип Трифонов, който, като играе пиян, за по-голяма реалност се напиваше наистина. Една вечер докато снимахме сцената с момичето от пощата в „Оркестър без име“, той се напи – това не е описано в книгата, та стана авария с някакви осветителни тела и той претърпя инцидент с едно стъкло. В болницата лекарят като го питал какъв е филмът, в който участва, Филип отговорил, че е за младежи и е музикален, а пък лекарят му отвърнал, че е трябвало да бъде за „Винпром“. Ето такива неща съм спестил. В книгата съм включил и монолози от моноспектаклите ми. Искам читателят да прекара приятно с „Усмихни се, човече!“, тя е една весела книга за моите приятели, за хората, с които сме били заедно в радост и тъга.

Разговора води: Елица Матеева

Прочетете още

213890_b

„Опасен чар“ или за невероятните приключения на българския Остап Бендер

Елица Матеева Творчеството на Свобода Бъчварова надскача обикновените ни представи за богата библиографска справка. Името …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *