Начало / Автори / Бла-бла-бла!

Бла-бла-бла!

famine-en-AfriqueИван ГОЛЕВ

Неотдавна публикувах тук текстче за алпиниста Боян Петров. Възмущавах се нещо, страдах… Скоро от джунглата на фейсбук току изпълзя към мен едно съскащо „бла-бла-бла!” Какво пък, рекох си, нека има и такива, за които писанията ми не са шедьоври. :-(

Във фоайето на блока ни има масичка за рекламни брошури и от време на време някой съсед, прочистващ домашната си библиотека, оставя по книжка-две. Преглеждам ги и понякога си вземам от тях, вместо да сиракуват или портиерът да ги изхвърли ведно с останалите рекламни еднодневки.

Този път ми попадна романът „Море и отрова” от Шюсаку Ендо, дело на Издателството на Отечествения фронт от 1980 г. Не бях го чел. Странната му, дори леко отблъскваща корица ми се стори позната, почти съм сигурен, че имам тънката книжка вкъщи. Ние често пъти ценим повече чуждите притежания, отколкото своите. Взех си я и я зачетох.

Историята е тягостна. В края на Втората световна война в Япония се извършват медицински експерименти с американски военопленници, под благовидния предлог да се натрупа полезен опит за борба с туберкулозата. Моралното оправдание – доколкото и ако е било на дневен ред – е, че военнопленниците са избивали японци и бездруго са осъдени на смърт. Да умрат под ножа би спасило други човешки животи в бъдеще.

С хладни, умишлено отчуждени пръсти Ендо изтъкава едно разтърсващо платно на човешката безчувственост. В което обаче майсторски вмъква и недоизгасналите въглени на съвестта – за да го прогорят. Повествованието е леко хаотично, дори недовършено. В някакъв по-късен момент той се чудел дали да не го продължи, но се отказал. Това вътре е достатъчно. Всъщност, ефектът от този малък роман идва, когато човек затвори и последната страница.

Неизчислим е броят на злините, които едни хора са причинявали и причиняват на други хора. Цялата позната ни история прелива от кръв, страдания, болка и мъка. Където и да бръкнем – в библиотеките, в киното, телевизията, интернет веднага ще се озовем насред този неспирен пир на човешката ненаситност да наранява другия. Нещо, с което привидно се борим, но не спираме с някаква скрита наслада да упражняваме.

И днес сме свидетели – най-често неми – на страданията на милиони хора по земята, причинени от военни конфликти, от болести и глад. Глад, породен от нечия друга лакомия. Докато гледаме подобни кадри на екрана, дъвчейки вечерята си и пиейки бирата си, си мислим за всичко друго, но не и за личния си принос това да продължава да се случва. Капка по капка личната ни незаинтересованост накрая се превръща в океан, в който се давят безчет наши събратя по еволюция.

Майната ù на патетиката в тези думи. Искам да кажа, че докато са просто репортажи от мястото на събитията – Ирак, Афганистан, Сирия, Йемен, къде ли още не! – на нас сякаш не ни трепва нищо в сърцата. И едва когато ни попадне някоя силна книга като тази на Шюсаку Ендо, който по своя японски, монотонен, но проникващ дълбоко под дебелокожието ни начин ни отвори за миг очите – тогава, макар и частично, долавяме в каква скотобойна живеем всъщност.

Книгата! С която сме насаме, както сме със себе си, ако все още можем. Книгата! Която е като очите на глада, гледащи ни от лицето на някое недохранено йеменско дете и кара хапката ни да заседне в гърлото. Книгата и пак книгата!…

Сега с мазохистично настървение очаквам следващото „бла-бла-бла”.

Прочетете още

-Pomorie_avt

Два на два, но да си е мое!

                Снимка: meduzata.com Иван ГОЛЕВ Отидох оня ден …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *