Сибин Майналовски: Трудно е да се уплашиш от нещо, което си сътворил със собствените си ръце

02.07.2018 Интервюта

Сибин Майналовски е познато име за феновете на хоръра. Тези, които ценят ъндърграунд литературата, следват своите любими автори години наред, в десетки периодични издания, а вече могат да ги срещнат и накуп – в Клуба на авторите на хорър в България „LAZARUS“. Поканихме Сибин, не за да чуем що е то хорър и има ли почва у нас, по-скоро ни хареса идеята за студена бира посред лято с книга, която действа отрезвяващо, забавно, леко плашещо и си личи майсторлъка в писането й.

– Сякаш малко български автори посягат към хоръра, твоят интерес към жанра как се роди?

– Всъщност, в последно време не са чак толкова малко. Елена Павлова, Анна Гюрова, Бранимир Събев, Явор Цанев, Иван Атанасов-Дедфейс, Донко Найденов, Валентин Попов-Вотан… бих могъл да изброявам до утре. Друг е въпросът, че повечето от тези имена не са известни кой знае колко на широката публика, понеже жанрът (дали умишлено, дали поради незнание и непрофесионализъм) доскоро се неглижираше от българския издател като цяло. Въпреки че всеки, който прочете което и да е от българските хорър творения, ще бъде категоричен, че ние по нищо не отстъпваме на западните си колеги. Освен, може би, по наличието на агенти, които да ни коткат и да ни примамват с оферти за различни издателства

Що се отнася до интереса ми към хоръра, той се роди преди много години, още преди началото на „демокрацията“, когато през иглените уши на цензурата на българските издатели се промъкнаха „Мъртвата зона“ и „Живата факла“ на Стивън Кинг. След 10 ноември 1989 г. започнаха да излизат всевъзможни книги, кръгозорът на читателя у нас се разшири неимоверно… но аз все още „обвинявам“ Стивън Кинг за първоначалното ми „влюбване“ в жанра на ужасите. Виж, любовта пламна малко по-късно. Когато излезе романът „ТО“. Дълго време се мислеше, че това е някаква булевардна литература, едва ли не… но успехът на първата част на екранизацията на този превъзходен роман обори пишман-разбирачите веднъж завинаги.

– Специално за сборника „Симфония на мъртвите“ ли са подбрани тези разкази?

– Известна част – да. Като например любимият ми разказ от сборника – „Сряда“, който бе написан буквално седмица преди книгата да влезе за печат и е посветен на един много специален за мен човек. „Анджи“ също е вдъхновен от същата дама и също е чисто нов. „Аз те обичам“, „Аз съм омразата“, „Джеф“… общо седемнадесет непубликувани никъде преди разказа. Останалите шестнайсет са напълно преработени и дописани, версия 2.0, така да се каже, така че ще представляват интерес дори за хората, които вече са запознати с тях. Например един от първите ми разкази, датиращ още от далечната 1998 г. (тази година отбелязвам 20-годишен юбилей като автор), „Мракът и дъщеря ми“, който е включван в какви ли не сборници и антологии, награждаван е доста пъти и се превърна в любим на читателите, е толкова преработен (благодарение на съвместните ни усилия с редактора Елена Павлова), че дори и аз не можах да го позная в крайния му вариант

– В какви моменти ти хрумват сюжети на ужасите?

– Няма рецепта за това. Постоянно повтарям, че от една кървава гледка в реалния живот може да се роди прелестен любовен разказ, а от вида на една целувка между влюбени на улицата може да ти хрумне идея за ужасяващ слашър. Така че няма нито време, нито място, нито специална „рецепта“ за създаването на един добър хорър разказ.

– Случвало ли ти се е да се уплашиш от собствените си истории, чували сме, че Стивън Кинг спи на включена лампа?

– Е, добър съм, но не чак толкова Трудно е да се уплашиш от нещо, което си сътворил със собствените си ръце. Нещо, над което имаш абсолютен контрол. На което заповядваш в каква посока да се движи и какво точно да прави. Обичам да казвам, че аз не сънувам кошмари – аз ги създавам Виж, други хора редовно ми се оплакват, че не могат да спят, след като са прочели нещо мое. Особено след разказите „Направѝ си сам“ или „Младоженците“

– Би ли наредил на съзнанието си, както прави един от твоите герои – „Убивай!“?

– В интерес на истината, ако един ден разбера, че съм болен от нещо неизлечимо, бих го направил с удоволствие. На този свят, за жалост, има прекалено много хора, които не заслужават да живеят. Такива, които убиват и измъчват животни, такива, които насаждат комплекси и фобии у жените си, мачкат всичко женствено у тях и ги принуждават да им се подчиняват сляпо, такива, които се мислят за светила, а всъщност не са нищо друго, освен надути и самомнителни бездария… За радост (или за съжаление – кой знае…) засега обаче всичко това е в сферата на добрите пожелания

– В „Симфония на мъртвите“ смъртта свири на цигулка, а какъв е основният тон в живота ти?

– До януари 2018 година – минорен, отчаян, като „Реквием“-а на Моцарт, за нещастие. Или като „Wish You Were Here“ на Blackmore’s Night. От началото на тази година обаче светът за мен придоби цвят. И съвършено нов саундтрак, така да се каже.

Разговора води: Людмила Еленкова