Лира Литературно-рекламна Агенция
„Жената на прозореца“ от Ей Джей Фин стана световен хит, след като превзе Топ 10 на „Ню Йорк Таймс“. Макар и дебютен, романът събра положителните отзиви на гилдията, в лицето на Стивън Кинг, Джилиан Флин и Луиз Пени. През 2019 очакваме да видим неговата екранизация, като в главната роля ще се превъплъти актрисата Ейми Адамс. Междувременно Ей Джей Фин (псевдоним на редактора Даниел Малори) разказва за любимите си похвати от киното и литературата, за процеса на работа и открехва „прозореца“ към своята бъдеща книга.
Ей Джей, казват, че стилът ти напомня Хичкок, използваш методите му и по същия начин поставяш читателят зад камерата. Така го планираше, или се получи с времето?
Благодаря за високата оценка, приемам я с радост. Книгата е съвсем съзнателно повлияна от Хичкок. Когото бях тийнейджър, на нашата улица имаше кино и всеки уикенд собствениците му правеха вечер на старите филми ноар и Хичкок маратони. Там гледах всичко и наблюдавах как ми въздействат Хичкок и още режисьори на подобни филми, как предизвикат у мен напрежение, тревога, дори истински ужас, без да стигат до евтини номера или кървави зрелища, защото не понасям такива.
Исках да пресъздам същия класически, вечен стил в моята книга. Не казвам, че съм успял, но това беше целта ми. Представям си историите първо визуално, предполагам защото съм силно повлиян от киното, така че, ако четейки „Жената на прозореца“ веднага забележиш моментите на екшън, детайлите в къщата, или например на кого ти напомнят героите, значи съм си свършил работата добре.
Можеш ли ни представиш накратко твоята главна героиня Анна Фокс, с нейната арогафобия и любов към класическите филми?
„Жената на прозореца“ всъщност е поглед към 21 век. Анна Фокс е детски психолог. Заради своята агорафобия тя си стои у дома, в следствие на някаква травма – не знаем каква, поне докато не мине две трети от текста, но тя я е наранила и принудила да се затвори вкъщи. Разбираме, че героинята прекарва дните си в пиене на хапчета и алкохол, учи френски по интернет, играе шах онлайн, общува с други агорафоби в мрежата, шпионира съседите си. И наблюдавайки тези отсреща една вечер, тя става свидетел на акт на насилие, или си мисли, че това вижда. Ето го началото на сюжета.
Но Анна е и голям почитател на филмите ноар, особено на Хичкок. Споменавам около 45 класически и не толкова филми. Целта ми е двояка – от една страна, искам да създам атмосфера, определено настроение, нещо като саундтрак към живота ѝ. От друга, да насоча накъде ще се развие историята. Споменавам филма „Светлина от газова лампа”, например. Това подсказва, че някой мами Анна, а може да е просто за заблуда на противника. Така държа читателите в напрежение.
По-голямата част от действието се развива между четирите стени на къщата на Анна, прави и нас, читателите, агорафоби. Аз не исках Анна да напуска къщата. Но ти чувстваше ли се ограничен в писането, имаше ли сцени, в които на теб ти се искаше да излезеш?
Ха, аз също не исках Анна да напуска! Живеем в епоха, когато можем да си осигурим забавление онлайн и да уреждаме покупките да ни бъдат доставяни, някои от нас изобщо не чувстват нужда да излизат навън. Докато пишех тази книга и прекарвах време с героинята в нейната къща, си мислех, че бих могъл да свикна. Което вероятно е странна амбиция. Не искам да съм агорафоб. Но агорафобията в книгата изискваше известна доза изобретателност. Има лимит какво може да се случи между четири стени. Изучавах филмите на Хичкок. Той редовно ги позиционира в затворени пространства – апартамент, лодка, и беше предизвикателство за мен да се уверя, че действието не губи инерция. Сега разбирам защо малко автори поставят сюжетите си в затворено пространство – защото е страшно трудно!
Ей Джей, знам че живееш в Ню Йорк. Тази идея – да гледаш в апартаментите на съседите, характерна ли е за града?
Абсолютно. Това е въпрос, който вече няколко читатели са ми задавали, защото не могат да повярват, че е възможно просто така да надничаш през прозорците на хората. Ще ви кажа, че и в Ню Йорк, и в Лондон, двата големи града, в които съм живял, къщите са като аквариуми. Не знам защо никой не си затваря щорите или да дърпа пердетата, то и аз не го правя. Може би толкова сме свикнали да не забелязваме хората около нас, особено в тълпа, където да обърнеш внимание на всеки направо ще те подлуди, че не можем да си представим някой да ни наблюдава.
Доскоро ти работеше като редактор и си прочел доста чернови през годините. Смятам че вървиш по тънката линия между твърде много описания и постоянна динамика на сюжета. Помня един момент от текста, нещо от рода на “халатът ми е проснат на пода като мръсно петно”, но включваш малко такива сравнения. Сигурно често са ти хрумвали, а си мислел, че звучат претенциозно. Придържаш ли се към определен стил?
Благодаря ти, опитвах се да пиша по отличителен начин и понякога с красив език. Обръщам внимание на това, което правят и любимите ми съвременни автори – Джилиан Флин, Кейт Аткинсън и Тана Френч. Те имат чудесен стил. Много жанрови книги, пък и не само те, са написани с един равен, дори безличен език, не исках да работя така. Исках да предоставя по-интересно преживяване на читателя. Но трябваше да се връщам към всяка поредна глава, щом я приключех, за да прочистя критично езика. Не биваше да изглежда като поема, аз не пиша лирика. Надявам се, че книгата звучи добре, но изискваше сериозно редактиране.
Като човек, който е работил в издателския бизнес дълго – в какво състояние са ти нервите, когато предадеш черновата?
Чудесен въпрос. Мисля че ще имам по-пълен отговор, когато предам и втората книга, което ще се случи съвсем скоро. Първата я изглаждах и редактирах почти до смърт, преди да я предам. Издателите проявиха голям ентусиазъм, така че ми беше спестен несъмнено мъчителния процес на очакване на присъдата. Но се подготвям за по-труден път със следващата.
Кое прави втората толкова трудна?
В нея имам повече герои и по-голяма история. Развива се на територията на Сан Франциско. Има по-заплетен сюжет. Доста амбициозно предизвиках себе си с първата, позиционирайки я в ограничено пространство, но новата е просто по-обхватна и трудно се поддава на контрол.
Заглавието „Жената прозореца“, се връзва с твоята история, но също така е име на стар филм. Нарочно ли искаше да го припомниш?
О, абсолютно. „Жената на прозореца“ е един от любимите ми стари филми и ми харесва връзката с него, обичам начина, по който звучи, харесва ми и какво внушава. Въпреки че имаме две ясни понятия – знаеш какво е жена и какво е прозорец, но не предполагаш за коя жена и за кой прозорец се отнася.
Превод: Ася Михайлова, „Хеликон-Славейков“
по материал от kscj.com
