Начало / България / Книгата, която изпревари Дан Браун

Книгата, която изпревари Дан Браун

Jenata na prozoreca_cover-1За пръв път на български език излезе „Жената на прозореца” от Ей Джей Фин (псевдонимът, зад който се крие редакторът на издателство William Morrow Даниел Малори) – първият дебют от близо десетилетие, който оглавява престижната класация на „Ню Йорк Таймс” още с излизането си на пазара.
Книгата остава на тази позиция цели четири седмици, изпреварвайки по продажби „Произход” на Дан Браун и е посрещната с позитивни рецензии от писатели като Стивън Кинг, Джилиан Флин и Рут Уеър.
Романът е вдъхновен от класическите филми ноар, изпълнен е с препратки към култови ленти на Алфред Хичкок и напомня за нашумелите през последното десетилетие психотрилъри като „Не казвай сбогом”, чийто автор – Джилиан Флин, нарече „Жената на прозореца”  „ноар за новото хилядолетие”.
Анна Фокс се е затворила в дома си в Ню Йорк и не смее да излезе навън. Тя страда от агорафобия и прекарва дните си в пиене на вино, гледане на стари филми и спомени за по-добри времена. Докато шпионира живота на своите съседи, тя става свидетел на престъпление.
Дали наистина е видяла това, което си мисли, че е видяла? Дали страда от параноя или нещо зловещо наистина се случва съвсем близо до нея? Кое е истинско и кое – плод на нейното въображение и на злоупотребата с лекарства и алкохол?
AJ Finn_photoДокато Анна се опитва да си отговори на този въпрос и да реши пъзела, светът ѝ започва да се руши край нея.
В този завладяващ диаболичен трилър в духа на Агата Кристи нищо не е такова, каквото изглежда!
В рамките на първите три месеца от излизането си книгата се продава в над 1 милион копия на англоезичния пазар, а правата на романа са продадени за издаване на цели 40 езика, както и за филмиране – от FOX.
Вече стана ясно и името на режисьора, който ще екранизира историята на Анна. Това е носителят на БАФТА и номинация за „Златен глобус” Джо Райт, който стои зад филми като „Изкупление”, „Гордост и предразсъдъци”, както и спечелилия две награди „Оскар” за 2017 г. – „Най-мрачният час”. Сценарист ще бъде награденият с „Пулицър” и „Тони” драматург Трейси Летс.

 „Жената на прозореца” е една от онези редки книги, които човек наистина не може да остави. Писането е гладко и в повечето случаи – забележително. Начинът, по който Фин разиграва тази напълно оригинална история на фона на декор от филм ноар доставя удоволствие, но и смразява.”

Стивън Кинг

ОТКЪС

НЕДЕЛЯ
24 ОКТОМВРИ

ЕДНО
Мъжът ù ще се върне всеки момент. Този път ще я спипа.
На номер 212 не се вижда нито скъсано перде, нито провиснала щора. В ръждивочервената къща до съвсем неотдавна живееха новобрачните Мотс, докато не се отбракуваха. Не ги познавах двамата Мотс, но от време на време ги проверявам онлайн: неговия профил в LinkedIn, нейната фейсбук страница. Сватбеният им списък още е активен на сайта на „Мейсис“. Още мога да им купя сервиз за хранене.
Както казах, прозорците са голи-голенички. Така че номер 212 ме зяпа тъпо през улицата, ръждив и неугледен, и аз го зяпам, докато наблюдавам как стопанката на къщата въвежда строителния предприемач в спалнята за гости. Има нещо в тая къща. Любовта отива там да умре.
Тя е чаровна, истинска червенокоска с тревистозелени очи и архипелаг от дребни лунички, пръснати по гърба ù. Много по-хубава е от мъжа си, някой си д-р Джон Милър, психиатър – не е за вярване, но предлага семейна терапия и е един от 436-те хиляди джонмилъровци онлайн. Специално този индивид работи някъде около Грамърси парк  и не приема здравни осигуровки. По нотариален акт е платил 3,6 милиона долара за къщата. Явно бизнесът му върви добре.
За жена му знам хем повече, хем по-малко. Не е голяма къщовница, както вече се разбра. Милърови се преместиха преди осем седмици, а прозорците още са голи-голенички, тц-тц. Три пъти седмично ходи на йога, подскача надолу по входните стъпала, стиснала под мишница навитото вълшебно килимче, с тънките си крачета, здраво пристегнати в клин „Лулулемън“. Вероятно работи в някоя благотворителна агенция, защото всеки понеделник и петък излиза горе-долу по времето, когато ставам, и се прибира към пет-пет и половина, точно когато се приготвям за вечерния филм. (Изборът ми за тази вечер, за n-ти път е „Мъжът, който знае прекалено много“. Аз пък съм жената, която вижда прекалено много.)
Забелязах, че следобед обича да пие по едно питие, също като мен. Дали и сутрин пие по едно? Също като мен?
Възрастта ù обаче е мистерия, макар че определено е по-млада от д-р Милър; по-млада е и от мен (и по-гъвкава); колкото до името ù, мога само да гадая. Мисля за нея като за Рита, защото прилича на Рита Хейуърт от „Гилда“. „Ни най-малко не ме интересува“ – обичам тази реплика.
Аз самата много се интересувам. Не от тялото ù – бледата извивка на гръбнака, лопатките, прекършени като крилца, сутиенът в бебешкосиньо, притиснал гърдите ù: щом влязат в кадър, поглеждам настрани – не, интересува ме животът, който води. Животите. С два повече от мен.
Преди минута мъжът ù се появи зад ъгъла, тъкмо минаваше дванайсет, малко след като тя затвори плътно външната врата, придружена от предприемача. Това е аномалия: в неделя д-р Милър се прибира вкъщи в три и петнайсет, без изключение.
Сега обаче добрият доктор крачи по тротоара, издишва на тласъци, размахва куфарче в ръка, сватбената му халка проблясва. Насочвам обектива към краката му и приближавам: оксфордки с връзки, с цвят на биволска кръв, излъскани до блясък, привличат есенната светлина и я подритват обратно при всяка крачка.
Вдигам камерата към главата му. Моят „Никон D5500“ не изпуска нищо, не и с този обектив: сивкава сплъстена коса, тънки евтини рамки на очилата, островчета набола четина във вдлъбнатинките на бузите. Явно се грижи повече за обувките, отколкото за лицето си.
Обратно към номер 212, където Рита и предприемачът припряно се събличат. Бих могла да взема номера от „Справки“, да се обадя в къщата, да я предупредя. Няма да го направя. Наблюдението е като природна фотография: не безпокоиш дивите животни.
Д-р Милър е може би на половин минута от входната врата. Устните на жена му оставят лъскава червена следа по врата на предприемача. Сега и блузата замина.
Прави още четири крачки. Пет, шест, седем. Остават двадесет секунди, не повече.
Тя захапва вратовръзката му със зъби, ухилва се. Ръцете му се борят с ризата. Той ближе ухото ù.
Мъжът ù прескача една счупена плоча на тротоара. Петнайсет секунди.
Почти чувам как измъква вратовръзката изпод яката на ризата му. Запраща я на другия край на стаята.
Десет секунди. Приближавам отново, наставката на обектива буквално трепери. Ръката му потъва в джоба, изплува оттам с връзка ключове. Седем секунди.
Тя разпуска конската си опашка, косата ù се разпилява по раменете.
Три секунди. Той изкачва входните стъпала.
Тя обвива ръце около врата му и го целува дълбоко.
Той пъха ключа в ключалката. Превърта.
Приближавам върху лицето ù. Очите ù внезапно се разширяват, чула е.
Щраквам за снимка.
И тогава капакът на куфарчето му зяпва отворен.
Отвътре се изсипват листове хартия, вятърът ги разпилява по тротоара. Завъртам камерата към д-р Милър и улавям късото „по дяволите“, което изкривява устните му; той слага куфарчето на стъпалата, затиска няколко листа с излъсканата си обувка, другите сграбчва с ръце. Един отлетял лист се е заклещил между клоните на дървото. Той не го забелязва.
Обратно върху Рита, тя напъхва ръце в ръкавите на блузата, прибира косата си. Изскача от стаята. Изоставен, предприемачът скача от леглото, докопва вратовръзката си. Напъхва я в джоба.
Издишвам, въздухът излиза от гърдите ми шумно като от спихнат балон. Не съм усетила, че съм спряла да дишам.
Входната врата се отваря: Рита се спуска бързо по стъпалата и извиква името на мъжа си. Той се обръща; предполагам, че се усмихва – не мога да видя. Тя се навежда, събира няколко листа от тротоара.
Предприемачът се появява на вратата с една ръка дълбоко в джоба, другата е вдигната за поздрав. Д-р Милър също му помахва. Изкачва се до входната площадка, вдига куфарчето и двамата мъже се здрависват. Те влизат вътре, последвани от Рита.
E, може би следващия път.

Прочетете още

212633_b

Новите Брад и Анджелина в съда

Излезе съдебният трилър „Тринайсет“ от Стив Кавана (изд. „Обсидиан“). Боби Соломон и Ариела Блум доскоро …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *