Лира Литературно-рекламна Агенция
Последната книга на Майкъл Ондатджи „Warlight“ излезе от печат в началото на месец май и вече води класациите по продажби. По този повод сайтът NPR зададе няколко въпроса на автора, известен в България най-вече с шедьовъра си „Английският пациент“.
Ондатджи казва: „Аз съм един от онези писатели, които не знаят какво точно ще стане в книгата им, преди да я напишат. Имам предвид, че наистина не знам какво ще е последното изречение. Просто попадам на дадена сцена, от която се оформя история. Саксофонистът Орнет Колман го е казал брилянтно: „Това, което засвирваш в началото, е местоположението, което следва е приключението“.
Името на последната ви книга е „Warlight“ и подобно на „Английският пациент“ действието е свързано с Втората световна война, но този път следвоенен Лондон, две изгубени деца, кражби, тайни…
Да, книгата започва така: „През 1945 г. родителите ни заминаха и ни оставиха на грижите на двама мъже, вероятно престъпници. Живеехме на улица „Рувини Гардънс“. И една сутрин майка ни или баща ни казаха по време на закуска, че трябва да поговорим. Казаха ни, че ни оставят и заминават за Сингапур за година – наистина, не твърде дълго отсъствие, но не и кратко пътешествие“.
Изненадващо е, че не сте знаели как ще се развие книгата дори след написването на този първи параграф, та той поставя толкова въпроси и мистерии.
Наистина не знаех техните отговори, дори не знаех много за Рейчъл, едно от децата. Този първи параграф в последствие еволюира заради всички неща, които се случиха в последствие. В прогреса на писане на книгата аз се връщах и го редактирах. Но въпреки това наистина започнах с това първо изречение, може би неподходящо като звучене, като начало на приказка. И от него развих останалото.
Наистина началото звучи фантастично – деца, оставени на грижите на двама мъже, вероятно престъпници. Но все пак какво стои зад заглавието „Warlight“?
В някакъв смисъл измислих думата. (буквално на български „военна светлина“), докато описвах почти невидимите отблясъци от реката заради тоталната тъмнина, в която се потапя всичко при военните бомбардировки от страна на Германия. Трудно е да се опише, но е сякаш ехо от светлина, което сякаш рикошира към героите на историята като резултат от войната.
В книгата ви често се споменава една дума на немски, използвана като идея за опасност. Каква е тази дума?
Всъщност това е музикален термин, който дава сигнал, че ще настъпи промяна в напрежението, в този смисъл е като потенциална, надвиснала опасност. Първоначално тя е спомената съвсем между другото, но двете деца, които са център на историята, я чуват и започват да я използват като знак за опасността, която може да ги застигне ненадейно, за промяната в ситуацията.
Тази книга има много общи теми с другите ви творби – за сигурността, дома, дефинирането на семейството. Защо се връщате към тях отново и отново?
Самият аз съм живял номадски живот. Роден съм в Шри Ланка, семейството ми се разпадна, отидох с майка ми в Англия, а после в Канада, където живея и в момента. И мисля, че такъв живот може да те тласне да търсиш повече яснота в образа на дома, както и в твоето собствено място. Семейството не са само хората, сред които си роден, но е общността, от която ставаш част. В книгата ми, когато семейството го няма, всички други криминални образи стават наистина важни, всъщност стават семейство за главните герои.
