Начало / Критика / Хаос и мъст в града на завоя на реката

Хаос и мъст в града на завоя на реката

Юлия ПЕТКОВА

Cover-Zavoi-na-rekataКогато обявиха резултатите от публично гласуване, съгласно което най-добрият роман, печелил „Букър” през последните 50 години, е „Английският пациент”, Майкъл Ондатджи беше категоричен: „Дори за секунда не съм си помислял, че това е най-добрата книга в списъка, особено когато е наредена до творбата на В. С. Найпол, един от майсторите на нашето време…” В списъка Найпол присъства с романа „В свободна страна“, който не е издаден у нас, но ако се съди по „Завой на реката”, Ондатджи е прав.

Също като Салман Рушди, британският писател от индийски произход, Видядхар Сураджпрасад Найпол, родом от Тринидад, е изкусен разказвач. Изкусен до такава степен, че в „Завой на реката” не е ясно кой всъщност разказва, авторът или търговецът Салим. Последният напуска източния бряг, за да се установи в неназован град, разположен в наскоро извоювала независимостта си африканска страна. Там, на завоя на реката, племената се менят, властта сменя притежателите си, но хората неизменно се връщат, за да се срещат и да търгуват… Като се изключат старейшините и политиците, в Африка има една простичка демокрация – всички са селяни.

„Всъщност Европа създаде у нас на крайбрежието представа за собствената ни история, Европа, според мен, ни запозна и с лъжата. Онези от нас, които бяха част от Африка преди европейците, никога не са лъгали за себе си. Не защото бяхме по-морални. Не лъжехме, защото никога не сме преценявали себе си и не сме смятали, че има причина да лъжем. Ние бяхме хора, които просто правят каквото си правят.”

За разлика от европейците, чиято алчност е перфидна.  Жадни са за злато и роби като всички останали, но очакват да им бъдат издигани статуи като на благодетели на робите… Салим разказва за семейството и приятелите си, за самотността си и опитите да я заглуши, за впечатленията си от „паралелните” светове,  с които се сблъсква и опознава, и този разказ е толкова прозорлив и нюансиран, същевременно някак фотографски отстранен, че отеква като документ. И читателят вярва. Вярва, че за хората „на завоя на реката” няма разрив между минало и настояще, че когато нещо се обърка, няма нищо по-лесно от това да се опреш на религията, че привидната примиреност и покорството понякога значат дълбока и неотменима вяра в суетността на всички човешки усилия… А друг път са просто илюстрация на непреодолима първичност.

„Бяхме простодушни хора, които носеха със себе си цивилизация, ала нямаха друг дом. Където ни допуснеха, ние правехме сложните неща, които се налага, досущ като мравките. Понякога за утеха бивахме възнаграждавани, но в добри или в лоши времена живеехме със съзнанието, че сме заменими, че трудът ни може всеки момент да бъде прахосан, а самите ние – смазани, и че има други, които ще ни заместят. За нас това беше най-болезненото – че другите ще дойдат в по-сгоден момент. Ала бяхме като мравките – продължавахме напред.”

V.S.-NaipaulДа живееш в Африка, означава да правиш това, което правят всички − да продължаваш напред, без да си задаваш въпроси. (В добрите времена на кого му е притрябвала философия?) Дори когато робите се бунтуват и ги колят, за да ги принудят към подчинение. Защото Африка е голяма, саваната опитомява звуците от убийствата, а реките са безпаметни, бързо отмиват кръвта… Оцеляването граничи с изкуството да бъдеш нехаен, да не се поддаваш на съмнения и тревоги. Дори когато по най-жесток начин ти показват къде ти е мястото. Но нима в „цивилизования” свят не е същото? Нима днес Европа не се задушава от бюрократичните абсурди, които си изкова сама? Оцеляваме, защото таим заблуда, че ние сме избрали света, в който живеем. А както казва героят на Найпол, само просяците са свободни да избират.

„Беше инстинктивно въстание, без лидери и без манифест. Ако движението беше по-разумно, ако не беше в такава степен най-обикновено отрицание, хората в нашата област щяха да проумеят, че градът на завоя на реката е техен, столица на държавата, която биха могли да основат. Те обаче мразеха града заради нашествениците, управлявали в него и от него, и предпочитаха да го разрушат, вместо да го завземат. След като разрушиха града си, започнаха да скърбят за него…”

Макар тъкмо заради „Завой на реката” (писан през 1977-8 г.) да обвиняват автора в расизъм и реакционни възгледи, този роман си остава шедьовър. Найпол дава стряскащо точна диагноза за състоянието на африканската култура и държавност. Изплъзващият се образ на нейното бъдеще е като загадъчната усмивка на Ивет, една жена, подвластна на всевъзможни тълкования, които, насърчени от гласа на Джоун Байез и белите зюмбюли, повлечени от речния бързей, унасят и най-апатичния наблюдател в копнеж, в мечти смътни и неочаквани, но спасителни! Поне за малко.

Прочетете още

michael_ondaatje_2

Майкъл Ондатджи отново се обръща към Втората световна война

Последната книга на Майкъл Ондатджи „Warlight“ излезе от печат в началото на месец май и …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *