Начало / България / Непревежданият в България роман на Никос Казандзакис

Непревежданият в България роман на Никос Казандзакис

Братоубийците_корицаЕдна от малко познатите творби на гръцкия писател описва трагедиите и кръвопролитията на Гръцката гражданска война в края на 40-те години на ХХ  век.
По това време, когато в Гърция властва убийството, „тази прастара човешка нужда братът да се втурне да преследва брат си”, големият гръцки писател Никос Казандзакис създава „Братоубийците” – романа, в който едно цяло поколение е затиснато между двата воденични камъка на старото и новото време.
Гражданската война в Гърция е в разгара си. Покривът на света се е срутил след опустошителната Втора световна война, а сред руините се е настанили зверствата на нова битка. Партизани и националисти се бият в планините, обикновените хора страдат, а един свещеник се опитва да намери обяснение за тази трагедия и да открие начин да запази вярата си и да я използва за добро, докато родината му се срива.
В момент, в който брат брата си убива, Бог сякаш е обърнал гръб на хората, а Янарос е единственият, който има смелостта да се опълчи срещу човешките закони и инстинкти.
Братоубийците” (изд. „Сиела“) излиза за пръв път на български  в луксозно издание с твърди корици в превод на Драгомира Вълчева и засяга характерните за цялото творчество на писателя теми – Спасението на душата, същността на Бог, съдбата на хората, връзката между човека и земята, между човека и неговия народ, между човека и историята.
Без да заема страна и без да издава присъди, авторът потапя читателите в ужаса на войната, представен от гледната точка на един дълбоко вярващ свещеник, който всячески се опитва да следва заветите на Спасителя, да прощава и да обръща другата буза, докато светът се руши край него.
Никос Казандзакис  е считан за най-известния гръцки писател и философ на 20 век. Поет, есеист и философ, сред най-популярните му творби са филмирания по-късно „Алексис Зорбас”, „Капитан Михалис”, „Последното изкушение”, „Дворците на Кносос” и „Аскетика”.

 

ОТКЪС

Говори Бог:
Който ме търси, намира ме,
който ме намира, познава ме,
който ме познава, обича ме,
който ме обича, обичам го,
когото обичам, убивам го.

Сидна Али
(Мюсюлмански мистик от IX век)

I
Слънцето огряваше Кастелос. То беше наводнило покривите и вече преливаше и се стичаше по кривите стръмни сокаци, разкривайки безмилостно грубата грозота на селото. Диво и пепелявочерно, къщите му целите от суха зидария, вратите ниски, навеждаш се, за да влезеш, а вътре – мрак. Из дворовете се носеше мирис на конски тор, кози дърдонки и тежък човешки дъх. Никоя къща нямаше дърво на двора, нито пойна птица в клетка, нито саксия със стрък босилек или червен карамфил на прозореца. Навсякъде камък върху камъка. Душите, кои то живееха сред тия камъни, също бяха сурови и негостоприемни. Планината, къщите, хората – от един и същ кремък беше направено всичко.
Рядко се чуваше смях в това село, дори и в добрите времена. Това им изглеждаше противно на природата, голяма разпуснатост. Старците се извръщаха и сбръчкваха вежди, секваше смехът. Настъпеха ли големите празници, Коледа, Сирни заговезни и Великден, хапнеха ли малко повече тия несретници, пийнеха ли малко повече, надигаха злочестите си чела, за да запеят. И колко жална беше оная монотонна и сърцераздирателна песен, коя то се подемаше от уста на уста, протяжна и печална, без свършване! Какъв прадревен ужас, какви кланета, робство и вековен глад! Песента им разкриваше по-добре от плача им неизлечимото изпитание на живота, хилядите години, преминали отгоре им, глад, бич и смърт без край. Но те се бяха вкопчили като скален оман за бездушните сиви камъни и не искаха да се откъснат от тях. Докато свят светува, никога няма да се откъснат от тях тия твърдоглави епирски селяни.
Телата и душите им бяха придобили цвета и твърдостта на камъните. Бяха станали неделими, заедно поемаха дъжда, слънцето и снега, сякаш всички до един бяха хора, сякаш всички до един бяха камъни. Колчем мъж и жена напуснеха единачеството си и попът дойдеше да ги венчае, двамата не намираха, не знаеха блага дума, коя то да си кажат. Сливаха се безмълвно под грубите вълнени халища и само една мисъл имаха в главите: да си родят деца, за да им завещаят същите тия камъни, планините и глада.
Жените им в излишък, мъжете не достигат. Когато се задомят и още в първите нощи поверят сина си на женската утроба, повечето мъже се вдигат и тръгват накъдето им видят очите. Как да живеят сред тия чукари? Отиват в далечни земи и никак не бързат да се връщат. „Скиталци и закъснели друмници“ ги нарича песента и люто ги кори за това, понеже изоставят жените си съвсем сами. И те повяхват, гърдите им увисват, над горните им устни поникват косми, а легнат ли нощем да спят, мръзнат в леглата си.
Животът им е непрестанна битка с Бог, ветровете, снега и смъртта. Ето защо, когато завилня братоубийственият бяс, кастелчаните не се изненадаха, не се уплашиха, не промениха навиците си. Единствено вътрешното им кипене, нямо и спотаено преди това, сега избухна и се разрази на воля, изконният копнеж на човека да убива изхвръкна от гърдите им необуздан.
Всеки имаше по един съсед, приятел или брат, когото мразеше безпричинно и отдавна, понякога без и сам да го съзнава. Тази омраза се наслояваше с години и не можеше да намери път навън. И ето че внезапно им раздадоха пушки и ръчни гранати, развяха над главите им преблагородни знамена. Попове, нашивкаджии и вестникари започнаха да ги заклеват да убият съседа, приятеля и брат си – само така можело да спасят родината и вярата. Убийството, тази прастара човешка нужда, сега придоби висок мистичен смисъл и братът се втурна да преследва брат си.
Едните нахлузиха червени кепета и хванаха гората, другите се окопаха в селото и впериха пог лед в Еторахи, отсрещния планински връх, където бяха партизанските свърталища. Понякога червените кепета се сурваха надолу с викове, друг път отдолу ги подбираха черните кепета – и се хващаха гуша за гуша, и започваше сладкото братоубийство. Жените изскачаха от дворовете с разрошени коси, катереха се по терасовидните насипи и пищяха, за да нахъсат мъжете.
Селските кучета лаеха, подтичваха след стопаните си с изплезени езици и също се включваха в гонитбата, додето нощта се спуснеше и погълнеше хората.
Само един човек стое ше помежду им, невъоръжен и отчаян, с отворени и празни обятия – селският свещеник поп Янарос. Той поглеждаше ту надясно, ту наляво и не знаеше накъде да поеме. Денем и нощем тревожно се питаше само едно: ако Христос би слязъл на земята, при кои ще отиде? При черните? При червените? Или и той ще застане по средата и ще вика с отворени обятия: „Побратимете се, братя! Побратимете се, братя!“. Тъй заставаше и божият наместник в Кастелос поп Янарос и викаше с отворени обятия.
Викаше той, но всички – и черните, и червените – го подминаваха, ругаейки:
– Българин1 , предател, болшевик!
– Демагог, фашист, калимявкаджия!
А поп Янарос поклащаше смутено тежката си глава и отминаваше.
„Благодаря ти, Господи – мълвеше той, – благодаря ти, че си ме сложил да воювам на толкова опасен пост. Обичам всички, никой не ме обича, но аз не се огъвам. Ала недей да изпъваш въжето прекалено силно, Господи, човек съм аз, не съм нито бивол, нито ангел, човек съм – колко дълго ще издържа? Някой ден може и да се огъна. Казвам ти го, защото – прости ми, Боже – понякога забравяш и искаш от хората повече, отколкото от ангелите.“

Прочетете още

kazantzakis_foto

Никос Казандзакис: В мен се борят всички демони; и нито един ангел

Днес, 26 октомври, се навършват 59 години от смъртта на Никос Казандзакис, един от най-важните …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *