Лира Литературно-рекламна Агенция
Защо четем и какво ни носят книгите – този въпрос е толкова стар, колкото и писането като цяло, но на него се спира и сайтът BrainPickings, напомняйки, че за Галилео четенето е суперсила, за Кафка книгите са брадвата, която разсича замръзналото езеро у нас, за Карл Саган те са доказателство, че хората правят магии. Но един от най-интересните погледи по темата е на Нийл Геймън. В началото споделен в лекция, в последствие той излиза и в книга, а ето и избрани моменти:
Веднъж в Ню Йорк чух разговор за развитието на индустрията с частните затвори. Оказа се, че дългосрочното планиране на броя на затворниците е лесно и се базира на настоящите данни какъв процент от децата на 10 и 11 години не могат да четат.
Не мисля, че съществува нещо такова като „лоша книга“ за децата. При всяко поколение има поредица, автор, жанр, който е заклеймяван. Това е снобско и глупаво. Няма лош детски автор, ако има дете, което иска да го чете, защото всяко дете е различно. Доброжелателните възрастни са тези, които могат да разрушат желанието на детето да чете. Спрете ги да четат, каквото им харесва, дайте им „качествена“ литература и ще се окажете с поколение, което смята четенето за неприятно.
Литературата е нещо, което се гради от букви, препинателни знаци и въображение – така създаваш цял свят, който хората възприемат през собствената си призма. Те срещат неща, виждат места и светове, които иначе никога не биха познали. Стават някой друг и когато се завърнат в собствената си реалност, са неминуемо променени.
Бях късметлия, защото като дете имах достъп до чудесна библиотека. През летните ваканции родителите ме оставяха сутринта там, а библиотекарите нямаха нищо против да се ровя из каталога, търсейки книги за призраци, магии, ракети, вампири, детективи, вещици, чудеса. И когато изчетох целия детски сектор, се прехвърлих към книгите за възрастни. Библиотекарите ме научиха как да си поръчвам книги, не се притесняваха от нищо, което чета. Изглежда им харесваше, че има едно ококорено малко момче, което обича да чете. Третираха ме като ни повече, ни по-малко читател, което означаваше, че се отнасяха към мен с уважение. Имаме нужда от библиотеки. Имаме нужда от книги. Имаме нужда от четящи граждани.
Вярвам, че сме длъжни да четем за удоволствие у дома и на публични места. Ако другите ни видят, че четем, ние им показваме, че това е нещо хубаво. Длъжни сме да четем на глас на децата си и то неща, които те харесват – да си преправяме гласа, за да им е интересно и да не спираме, когато те вече могат да четат и сами. Времето за четене на глас е време за свързване, време, в което не си проверяваме телефоните и външният свят е изключен.
Детските писатели, но и изобщо писателите като цяло, сме длъжни да пишем истински. Това важи особено, когато създаваме несъществуващи сметове. Защото така каваме, че истината не е в това какво се случва, а в това какво книгата ни казва за нас самите. Художествената литература в крайна сметка е истинска лъжа.
Ние сме длъжни не само да не отегчаваме читателите си, но да ги караме да разгръщат страница след страница. Един от най-сигурните лекове за отегчения читател е историята, която не излиза от ума им. Длъжни сме не да проповядваме, не да изнасяме лекция или да четем морал, подобно на птица, хранеща малките си. И най-вече сме длъжни никога да не пишем за деца неща, които самите ние не бихме прочели.
И децата, и възрастните са длъжни да мечтаят, да си представят. Лесно е да си представим, че никой не може да промени нищо, че обществото е по-силно от индивида. Но истината е, че отделният човек създава различното бъдеще и това се случва, когато си помечтае каква промяна може да създаде.
