Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Аз като виден представител на рода пустинякус северозападникус израснах с едно убеждение твърде изкривено и погрешно, от което до ден днешен ми е трудно да се освободя и което ми носи само беди. Когато от малък слушаш съседите си да се поздравяват с милото „Хайде бре, ти не умре ли“ и когато виждаш всеобщото възхищение от таланта на разни каруцари да псуват по пет минути, без да се повтарят, у теб се насажда представата, че думите са едно, а действията съвсем друго. Което по принцип е така, дори в Библията пише, че се съди за човека не по думите му, а по делата му. Но също така в Библията пише, че в началото е било Словото и че Словото е нещо свещено. А профанизирането и сквернословието са обида за Словото.
ОбуСЛОВено от множество икономически, генетически и ландшафтни фактори, скверноСЛОВието е начин на живот за мнозина северозападни индивиди. Моят баща не псува, но пък какви люти закани съм слушал от чичо си… И станах филолог. Поради тази любов към езика, към всеки вид език. И разбрах, че мръсен език няма, има мръсни идеи в хорските умове. Всяко езиково явление може да бъде изследвано от научна гледна точка. Но в един хубав миг ще ни се наложи да се съгласим със старата истина – всичко ни е позволено, но не всичко ни е от полза. А сърбите как сквернословят! Много е трудно да се освободиш от онова рано възпитано удивление пред безграничната езикова бездна. И колкото по-жестока клетва сътвориш, толкова повече другите те уважават.
Така стигнах до издаването на книги на северозападен език. Излязоха два броя на алманах „Резерват Северозапад“, издадох „Северозападен романь“, първата част от трилогията на Стоян Николов – Торлака. И в един момент се отдръпнах. Северозападният езиков гений е постигнат след десетки или стотици години оскъдно съществуване, най-бедните хора в ЕС живеят там. Езикът е средство за компенсация в психологически план. Чрез езика те успяват да освободят натрупаното чувство за несправедливост и да постигнат що-годе някакво равновесие с Вселената. Но псуващият северозападен човек се опитва да отрече един почти физически и космически закон – в езика има много енергия и злото, вложено в езика, се връща. И се получава омагьосан кръг. Нещастни са и псуват нещастието, но са нещастни, защото псуват. И дори псувнята да е изречена с мил и весел тон, нейният смисъл е достатъчно отрицателен.
Езикът кости няма, но кости троши. Благата дума железни врати отваря. Казана дума, хвърлен камък. Поговорките, опровергаващи онази, че думата не правела дупка, са доста. Не се превръщам в пуритан, само казвам, че стигнах до една възраст, в която трябва да взема решение. Безцелното псуване, вметките на Гичо и Асенчо от „Възвишение“ ми стоят като кръпки и ме дразнят. Да, те са само характеристика на персонажите, но просто не ме впечатляват. Има текстове, в които ползването на вулгаризми е донякъде оправдано. Но то трябва да е много добре премислено и с мярка. Казвам ви го като човек, който допреди десетина години ги пляскаше лековато и безогледно. Както обикновено, у мене се води бой между двете фракции. Едната казва, че езикът е свобода, другата отговаря, че трябва да имаме страх от езика… Така стигнах до положението да не ми допадат нито хората, които сквернословят за добър ден, нито онези чистофайници, които нито веднъж не са си позволявали да кажат „мръсна дума“.
Никога не съм бил фен на Педро Хуан Гутиерес, нито на Ървин Уелш. „Трейнспотинг“ беше един от филмите на нашето поколение. Допадна ми „Аутопсия на една любов“ от Пасков, но не бих я препоръчал на децата си… Трябва да се внимава много с езика. Ако си неподготвен, е опасно. Аз получих добра подготовка, но все пак… Все пак…
