Лира Литературно-рекламна Агенция
„Българските паметници“ е нова книга от един познат автор − Иван Първанов, който неслучайно ни предлага тази вълнуваща разходка. Самият той е роден във възрожденския град Елена. Завършил е Български език и история във Великотърновския университет на историческия хълм Света гора, където някога се е намирала Търновската книжовна школа на Патриарх Евтимий. Макар че днес работи като журналист, хобито му завинаги си остава историята. Има издадени досега седем книги: „Кремъл – власт и смърт”, „Децата на диктаторите”, „Любовниците на властта”, „Мавзолеи и мумии”, „Свещеният джихад”, „Атентатите на ХХ век”, „Българските паметници”.
-Господин Първанов, защо е нужна отделна книга за българските паметници?
-Най-простият отговор на този въпрос е, защото такава книга няма. Създаването на книгата за българските паметници всъщност за мен бе едно предизвикателство да попълня една празнина в българската историческа документалистика. Паметниците са част от историята на една държава и на един народ. Те заедно с останалите исторически извори допълват и съставят тази история, която се предава от поколение на поколение. И за мен е непростимо да има такава празнина. Защото липсата на култура към паметниците от собствената ни история показва липса на уважение към същата тази наша родна история. А това за мен е един много лош признак и показател за отказ от народност. Глобализацията в съвременния свят за мен винаги е била нещо крайно лошо и аз съм твърдо за това всеки народ да отстоява своята история и минало, за да има и собствено бъдеще. А не да се претопи в общото европейско сиво море от хора без собствена народна идентичност. И в този смисъл за мен българинът е в голям дълг към паметниците от собствената си история и към героите, на които те са посветени.
-Колко паметника съдържа книгата и на какъв принцип сте ги описали – по регион, по време на издигането им?
– Книгата съдържа над 300 паметници от цялата страна, но ако можех бих включил още десет пъти по толкова. Нашите паметници заслужават една многотомна енциклопедия и ако един ден намеря човек с финансови възможности, който би ударил рамо за издаване на една такава поредица, със сигурност бих я реализирал. Паметниците в книгата ми са пдредени по историческа хронология и по характера на героя или събитието, на които са посветени. Започвам символично с Мадарския конник, който се датира от зората на българската държавност и завършвам с паметници, издигнати в наши дни и открити буквално преди месеци. В книгата преобладават паметниците на историческите герои и събития, но има и няколко други раздели, като: паметниците на светци, на чешити, на спортисти, на интелектуалци – поети, писатели и техните герои.
-Лесно ли намерихте информация за тях?
-Определено не. За мое голямо съжаление се оказа, че българинът не познава регионалната си история и дори и хората, които трябва да се грижат за опазването на тази история, просто не я познават. Най-трудно ми беше с намирането на информация за хайдушките главатари и войводи. Ние, българите, знаем имената на 5-6, хайде нека да са 10 хайдушки войводи, а в действителност те са били десетки, да не кажа стотици из цялата родина. И след освобождението на голяма част от тях са вдигнати паметници. Много от тези паметници обаче, днес тънат в забрава. В едно от населените места се оказа, че хората от местния музей и местното читалище – институциите, където трябва да се пазят историческите и народните традиции, не знаят не само кога е открит паметникът на войводата, издигащ се в центъра на града, покрай всеки ден минават, но дори и от какъв материал е направен. И затова не бях особено учуден, когато се оказа, че всъщност днес инициативата за опазването на българските паметници е в ръцете на обикновените хора, а не на държавните институции. По-голямата част от паметниците, които са издигнати в България през последните 25 години са със средства на частни лица и фирми, и с минимална да не кажа нулева държавна помощ. А това не е никак добре и говори доста за отношението на държавата към паметниците като част от родното ни културно-историческо наследство.
-Кои са най-старите паметници?
-Най-старите паметници, които съм включил в книгата са от края на XIX и началото на ХХ век и те са сързани с националните ни революционери и просветители: Васил Левски, Христо Ботев, героите от Априлското и останалите въстания, братята Кирил и Методий. Паметникът на Левски в София е един от първите в новоосвободена България. решение за построяването му се взема още през лятото на 1878 г., като се обявява национална акция за събиране на средства за изграждането му. Събират се общо 1637 лв. които обаче се оказват твърде малко и след като сършват, строежа е замразен. Едва след като държавата отпуска средства той отново е подновен и така на приливи и отливи продължва 16 години, до 1895 г., когато е официално открит. Паметникът на Ботев във Враца също е сред първите в освободена България. той е открит през 1890 г. малцина вероятно знаят, че най-старият паметник на братята Кирил и Методий се намира в дряновското село Керека. То е открит през 1885 г. за 1000 годишнината от смъртта на Методи. Трябва да се отбележи нещо, което аз ще оставя всеки да тълкува по свой начин. Най-много паметници у нас са построени по време на т.нар. комунизъм. При това те далеч не са само паметници на партизани и съветски воини. и голяма е заслугата за това на Людмила Живкова. Без нея днес нямаше да ги има някои от най-монументалните паметници, какъвто е този на братята Асеневци във Велико Търново например.
-За кой исторически период има най-много паметници?
-Може би от времето на комунизма. Макар, че в първите години на демокрацията, обзелата народа ни еуфория срина доста голяма част от изградените соцпаметници. Но дори и днес почти няма село в България, в което да няма закътан поне един паметник на местен партизанин, ятак или сражение. И аз не виждам в това нищо лошо. Историята трябва да се пази, защото тя се е случила. Без значение на колко души се харесва днес периодът на тоталитаризъм у нас, той е съществувал. И ние не можем да го изтрием с гумичка като унищожим паметниците, свързани с него. И не бива да го изтриваме. Защото за да не се повтори едно историческо събитие то трябва да се знае, а не да бъде забравено. Защото ако бъде забравено, винаги съществува опасност някой да го върне отново. А паметниците са едно от средствата историята да се помни.
-Разкажете ни за някой куриозен български паметник?
-Всеки паметник има своята история и своите интересни и любопитни моменти. И всъщност това, което аз исках бе да представя именно тези моменти. Защото иначе сухата и скучна информация: кога, от кого и от какъв материал е построен паметникът, това едва ли е интересно на повече от една шепа хора, специалисти в своята област. На мен лично ми направи силно впечатление историята за лъва на паметника на връх Свети Никола, известен на българите като връх Шипка. Според първоначалния замисъл този лъв е трябвало да бъде на върха на паметника и да гледа на север, откъдето идват братушките освободители. Когато поставят макета обаче, Румъния реагира остро и дори изпраща до българското правителство заплашителна нота. Обръщат лъва на запад – по същия начин реагират сърбите. На юг – започват да дрънчат оръжие турците. Накрая българското пррвителство взема компромисно решение – лъвът да гледа на изток, към Черно море, където никой няма да има претенции. Малко се знае и за човекът построил паметника, майстор Пеню Бомбето, който извършва истински подвиг със своите работници на върха в пек и мраз. И в знак на благодарност той не е поканен на откриването. Едва през 70-те години комунистите му замазват очите с някакъв тенекиен орден, но обидата и огорчението у него остават до края на живота му. За паметника на Левски в София пък, един от спонсорите е човекът, подписал смъртната му присъда, чорбаджи Хаджи Иванчо Хаджипенчович. И не само това – той дори си купува парцел срещу паметника, където е смятал да си построи къща и може би всяка сутрин събуждайки се да вижда лика на човека, когото е изпратил на смърт. Доста конфузна ситуация се получава при откриването на паметника на Христо Ботев във Враца на 27 май 1890 г. Първо врачанският владика Константин, който е върл русофил, отказва да присъства на тържеството, тъй като не иска да стои рамо до рамо с Фердинанд. Затова изпраща няколко млади свещеници да отбият номера. Когато Фердинанд дръпва платното, с което е покрит паметникът, присъстващите ококорват очи. Вместо величавата фигура на поета революционер, пред тях се изпъчва някакво дребно невзрачно човече, едва приличащо на войводата. Какво се оказва? Скулпторът на паметника, немецът Густав Еберлайн, иска докато изработва скулптората, някой да му позира, облечен в униформата на Ботев. И с тази задача се нагърбва един от инициаторите на изграждането на паметника, Гьошо Антонов, който стоически прекарва няколко дни като модел. Проблемът обаче е там, че Гьошо е доста дребничък, а Еберлайн прави фигурата на Ботев, съобразявайки се с неговия ръст. В резултат на което се получава тази конфузна ситуация при откриването. Могат да се разкажат и десетки други истории и куриози. Като този, че на един от паметниците на Хаджи Димитър например, комунистите „забождат” една червена петолъчка. Или, че при изграждането на паметника на Левски във Велико Търново, едно от местните партийни величия не е бил доволен от това, че Апостолът е изобразен с потури. Всеки, който си купи книгата със сигурност ще намери десетки такива интересни истории.
-Какво мислите за паметниците, които по политически причини бяха разрушени, например Мавзолеят на Георги Димитров?
-Знаете ли, у нас, българите, открай време има една силна разрушителна стихия. Ние сме хора на крайностите, силно любим и мразим, трудолюбиво съзидаваме, но и юнашки рушим. Но това мисля, че е по-скоро балканска черта, дължаща се на нашата огнена кръв. категорично съм против разрушаването на паметниците. Без значение на това от коя епоха са и на кого са посветени те. След 10 ноември 1989 г. бяха разрушени десетки паметници, обявени за комунистически и следователно вредни. Но това са паметници на загинали хора. А както е казал дядо Вазов „мъртвият не ни е враг”. Ами по същата логика ако утре дойде някой диктатор или режим, който реши да заличи българския ни произход, това какво означава, че трябва да сринем паметниците на всичките си владетели ли? За събарянето на мавзолея ще кажа само, че беше върховна глупост. Дори и само заради това, че можеше да се използват съоръженията за други цели. А защо не и като туристически продукт, музей на комунизма.
-Вие на кого бихте издигнали паметник?
– Като гледам накъде отива страната ни, мисля че този паметник вече е издигнат. Той се намира в Хасково и е на скулптора Господин Тенев – Гуспата. Нарича се Паметник на завистта. Представлява митичния Икар, с разперени криле, готов да полети и две длани, които го притискат обратно към земята. Има една приказка, че ако у нас се роди гений, това ще е геният на завистта. Българите не сме лоши хора, но това че половината от историята ни сме били под чужда власт, ни е направило малко злобни и завистливи. Всеки, който дръзне да си покаже главата от блатото, в което всички сме затънали, бива издърпван обратно за краката вътре. Ами така де, откъде накъде, ще стърчи. Иначе, аз мисля, че най-величествения български паметник е този на връх Св. Никола (Шипка). Всеки път, когато се кача там, тръпки ме побиват. А когато погледна от върха наоколо, изпитвам невероятното чувство на гордост, че съм българин.
Разговора води: Людмила Еленкова
