Начало / Интервюта / Неда Антонова: Великите са връстници на всички поколения и съвременници на всички времена

Неда Антонова: Великите са връстници на всички поколения и съвременници на всички времена

211520_b„Войната свърши в четвъртък“ е роман, посветен на обсадата на Плевен − най-тежката и продължителна битка в хода на Руско-турската война. Книгата излиза отново след 40 години по желание на читатели, които са готови да попият всяко късче история, претворено от Неда Антонова. Споделяме техният възторг и затова поканихме обичаната писателка в Лира.бг.

Госпожо Антонова, добавихте ли нещо към първото издание на романа?

Напротив, съкратих някои сцени, особено онези, които са вързани със заседанията на Военния съвет на руската армия и изобилстват от военни термини и топографски названия.

Съобразявахте ли се с властващата през 70-те години цензура, когато започнахте да пишете за Руско-турската война?

В онези години бях твърде млада, за да изпитвам страх или пък да се съобразявам с изисквания. Но това е само едната страна на нещата. Имах шанса да попадна на редактор-единомишленик в издателството на Отечествения фронт – големия български писател и руски възпитаник Никола Радев. Редакторът на първата книга на младия автор е особен вид роднина – той е нещо като кръстник на децата ми. Кольо прочете книгата, направи ми доста дребни забележки в присъствието на завеждащата отдел Художествена литература, после ме изпрати до асансьора и там ми каза съвсем тихо:” Забрави какво ти говорих! Нищо не променяй!” Окуражена и вдъхновена от така странно изречената похвала, аз оставих книгата във вида, в който я бях написала.

6966022

Защо заглавието е „Войната свърши в четвъртък”?

В творческия процес има моменти, граничещи с мистиката. Нещо такова се получи и в този случай. Макар вече готова за депозиране в издателството – а денят беше паметен: 4 март 1977 година, земетресението, съборило Свищов – в ръкописа все още липсваше титулната страница със заглавието. А нямаше как да оставя книгата „некръстена”. Тогава изречението избухна абсолютно спонтанно. Защо точно в четвъртък да е завършила войната, щом знам, че падането на Плевен е станало в понеделник?! Мина време и веднъж, когато по друг повод прецизирах някои факти, попаднах на нещо любопитно: оказа се,че денят, в който западните кореспонденти, пишат до своите вестници, че император Александър Втори, военният министър граф Милютин и генерал Тотлебен си били тръгнали към Петербург, защото след падането на крепостта, според всички войната вече била свършила… този ден се оказа четвъртък.

0_9257e_76e0fdc7_orig

Като символи на две враждуващи империи ли да разчетем генерал Скобелев и Осман паша, или като двама независими от историческия момент пълководци?

Ако е истина, че за всеки човек се съди и по това, кого има за враг или политически противник, аз мисля,че тези двама мъже и военачалници са напълно достойни един за друг. На пръв поглед те са напълно противоположни: единият облечен винаги в бял кител, яхнал бях кон и с георгиевски кръст на гърдите влиза в боя. Другият е облечен в обикновен черен мундир, без никакви отличия и декорации, яхнал черен тънкокрак жребец лети по редутите на зелените възвишения. Единият е потомствен генерал и аристократ, другият – обикновено момче, родено в бедно семейство в градчето Токат в Анадола. Но дотук с разликите. И двамата се усещат родени да воюват. И за двамата животът е там, където е сражението. И пашата, и генералът са горещи патриоти на своята империя и нейната политическа доктрина. И двамата са смели, истински военачалници, щадят войнишката кръв, когато това е възможно, но и се грижат за войника и неговите удобства в окопите. И двамата владеят еднакво добре правилата на стратегията и тактиката.И двамата се надяват на победа. Обстоятелствата обаче налагат друго. Но ако все пак трябва да търсим някаква символност в тези два образа, то е сблъсъкът между две икономики и две култури.

GhaziOsmanPasha

Вашите симпатии към кого от двамата са?

За мен винаги победеният е много по-богат като вътрешно състояние на образа, и като творческа задача. Друг е въпросът, че в онези години съзнанието на моето поколение беше претрупано с митологеми и аз трябваше да преодолея за себе си, че Осман паша е турчин, бивш поробител, който може да бъде изтласкан от нашите земи. После видях каква драматична личност, колко сложен духом е бил този човек, тогава задачата ми стана ясна и по-близка. С особено желание и трепет съм работила образа на Осман паша.

Оправдан ли е ореолът около генерал Скобелев, изграден в България през годините?

Като истински поет на битката, генерал Скобелев често пъти е нарушавал правилата на военната стратегия и тактика, но това винаги е било продиктувано от конкретни обстоятелства. Нещо повече – той се е учел от поведението на своите войници, които – вместо да се движат към врага в прав боен ред, както дедите им едно време в Бородинската битка против Наполеон, са измислили – инстинкт за самосъхранение! – да преминат разстоянието до врага на прибежки, приведени или дори лазещи. Скобелев като истински народен генерал е повярвал в инстинкта на народа и е въвел в практиката на боя точно това спасително откритие на неговите войници. А колкото до ореола, озарил личността на младия генерал, намирам че е напълно заслужен. Най-вече заради прословутата скобелевска грижа за войника. Когато руските дивизии след Плевен тръгват към Балкана, по заповед на генерала всеки войник, наред с раницата си, носи по едно сухо дърво от плевенските лозя и дъбрави и когато после на връх Балкана стотици воини гинат от студ, в землянките и окопите на скобелевци е топло: нито един негов войник не е умрял от измръзване при преминаване на планината. Затова на черната лента, върху посмъртния венец на генерал Скобелев, изпратен от името на императора, е написано: ”Полководец, Суворову равный!” Skobelev,_Michel,_par_Serge_Levitsky,_BNF_Gallica

В книгата освен трагичната част за войната, има ли и романтична?

Както се казва: никое зло не идва само, то идва заедно с всичко останало. Във войната и редом със смъртта има и любов: в палатките на всеки от двамата пълководци има и по една жена. Любима. После войната свършва, но любовта продължава.

Как присъстват българите в този сюжет?

Родена съм в Плевенския край и детството ми е преминало сред разкази на прадедите ми за войната и особено за Скобелевия отряд, който два пъти преминал през селото на път за Ловеч и обратно. И с гордост разказваха предците ми как посрещали и изпращали руснаците и особено как после – след края на войната – не знаели какво да правят с това чудно и непознато човешко благо, наречено свобода.

След книгите, които написахте за Царица Елеонора Българска, за Ботев, Левски и Преподобна Стойна, около проучванията ви за тези личности, имате ли отговор − как все оспорваме авторитетите, защо винаги търсим друга истина за нашата история?

За исторически герои като Ботев, Левски, Преподобната или Царица Елеонора винаги ще има спорове и ще липсва пълно единодушие, защото те всички са огромни личности и високи души, които е трудно да бъдат обгърнати с поглед и да бъдат проумени в тяхната цялост. Затова всеки от нас има своя част от образа на всеки от тях, тези части са различни, защото от различни гледни точки сме възприемали делото и личността на духовния великан и оспорването на истината е всъщност търсене на цялата истина. Пък и всяко поколение има своя гледна точка към феномените на историята, тъй както всяко поколение излъчва свои актьори за ролята на цар Иван Шишман, Ромео или Отело. Великите затова са велики, защото са връстници на всички поколения и съвременници на всички времена. Докато ни има като народ, ще ги има в паметта ни и нашите духовни първенци!

Разговора води: Людмила Еленкова

Прочетете още

190530_b

Книга, която не бива да се подминава

Даяна Ласкина – „Хеликон-Витоша“ Съвършената. Преподобна Стойна неканоничната светица – книга, която сякаш те гледа. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *