Как станах циганин

20.02.2018 Колонката на...

Николай ФЕНЕРСКИ

Поколението на моя дядо (1926) и на моя баща (1946) имаше шанса със собствения си труд да си построи къща. Знаете ли какво означава това? Все едно днес без банки и кредити за 2 години човек да успее да задели около 100 хиляди, колкото струва построяването на една къща. Да ги задели, тоест през това време семейството му да е нахранено, облечено и подсигурено. Демек, още толкова поне, но да не бъдем максималисти, да речем, че 2500 лева на месец преко сили стигат за издръжката на домакинството. Което прави общо 160 хиляди, които като разделим на 24 месеца, се получава една сума от около 6500 лева на месец. Не че днес няма такива заплати, има. Но не може всички да сме адвокати, зъболекари и програмисти. Да не говорим, че и от тях повечето не си докарват такива доходи. Сега всичко това може да ви прозвучи като обикновено мрънкане, но аз само казвам какви са фактите и не изпитвам никаква носталгия по отминали времена. Искаше ми се да мога да живея подобно на хората две хиляди километра северозападно от нас, които с обикновена учителска заплата си купуват нова кола или си построяват къща, ама няма. Това е положението, Минке.

А защо казах без банки и кредити, ще ме попитате навярно вие между другото. Те нали са за това, да кредитират, да финансират… Обаче ще ви призная, че имам алергия към тези частни фирми. Към тяхната лихва най-вече изпитвам неприязън. Те от това печелят, вярно е. Но и българските банки имат малко по-различни разбирания за лихвата, отколкото немските. И както каза една баба на село, като ме пита веднъж дали ще си строя къща – пари от банки, баби, не взимай, това не са пари, а змийски кости. Като ти е малка чергичката, казва ми, ще си посвиеш крачетата. После, като порасте чергичката, тогава се протягай. Не се лъжи предварително да си опъваш краката на воля. Умна бабичка, честна дума. Знам, че мнозина не смятате така и от мнението ми ви заболява, но то е защото дължите всеки месец там на онези доста кинти и дългът ви е като присъда. Понякога доживотна. Ето с тази мисъл не успях да свикна. На 30 години да взема ипотечен кредит за някаква кутийка в едно вертикално село от бетонената джунгла и тя да се превърне в моя собственост, когато и ако отпразнувам с радост своя 60-и рожден ден. Не, благодаря. Не е за мен това. 30 години узаконено робство. Това е целият ми живот. И искате да го посветя на работа за връщане на дългове и плащане на лихви? За това ли съм се родил? Ами ако утре не ми се работи? Ами ако реша да хвана пътя и да обикалям света на стоп?

Та преди няколко години един приятел пусна обява, че продава дворно място в едно странджанско село. И нали ми е приятел, попитах го дали е съгласен да го купя на изплащане. През 2016 дворът стана мой и се превърнах в имотен човек. Но поради гореизброените причини и калкулации построяването на къщата е някъде в бъдеще време. Обаче нали искам да дишам чист въздух и да си спя в моята собственост, трябваше да намеря решение. Плюс това поетът Борис Христов ми рече веднъж да си построя колиба, а поетите празни приказки не дрънкат. Така се бях ентусиазирал, че през пролетта на 2014 сам с двете си ръце рязах трупи, сглобявах греди и подпори, ковах и монтирах плоскости… Получи се колиба, не е като да не се получи. Онзи ден отбелязваме на селския мегдан Празника на винарите, черпим се, щото нали идват постите и няма да има скоро такива забавления. И както съм с гръб към комшията, слушам го да обяснява на една жена със златни пръстени, костюмиран солиден мъж и огромен черен джип кой съм аз – явно й отговаря на въпроса. Седнал съм срещу тях на масата, искат да знаят откъде се взех. И съседът ми кротко я информира. Аа, отвръща му жената, ония циганите с колибата отсреща…

За финал, понеже сме книжен сайт, ви препоръчвам и няколко заглавия за размисъл: романа „На автостоп… към себе си…“ от Уилям Никълсън, „Да имаш и да нямаш“, том 10 от Колекция Хемингуей, и един практически наръчник от Едуард Калъпов със заглавие „Как да построиш къща, да направиш ремонт – без да те ошушкат, без да те ощавят“.