Как страхът взривява приятелството

10.02.2018 Критика, Читатели

Любина ЙОРДАНОВА, Лондон

„Имам дарбата да разказвам истински истории, на които никой не вярва.“

Уилям Уортън

„Страх
Дъхът ми секва, застивам;
сноп птичи пера пламват,
мирис на смърт в едно цвете.
Без поглед, без дума, зинал;
уплашен да зърна или да се извърна;
миг празнота — в перленосиво.
Загледан в себе си, гледам как се гледам.”

Покъртителната книга „Отбой в полунощ” на тайнствения писател Уилям Уортън засяга вечните теми за смисъла на живота и за силата на доброто, заложено в човека на фона на безмислието на войната.
Краят на 1944 година е. Група американски войници, почти деца, освен двайсет и шестгодишните „старци” на отделението отец Мънди и Майката, са изпратени в Арденските планини, за да наблюдават и докладват действията на врага. Настаняват се в изоставен замък, който за известно време се превръща в техен дом, защита и затвор и място за игра. Историята се разказва от офицера на групата, който обича да рисува − сержант Уил Нот. Докато разузнават наоколо, попадат на група немски войници, живеещи в една колиба наблизо. Не се случва нищо, освен че немците им се радват като на стари приятели и им махат за поздрав, а американците едва не припадат от страх, неспособни да се доверят на дружелюбното отношение на врага.
В навечерието на Коледа немците донасят украсена елха с ябълки, картофи и картонени звездички пред поста на американците, палят клечки кибрит и пеят коледни песни. Под нея са сложили подаръци – хляб, вино, наденички. Американците не вярват на очите си, но не чакат много и с пълен глас запяват и те, разменят си дарове, а войната все едно не съществува. Оръжията им се превръщат в украшения за елхата. Момент, в който всички са хора и няма нищо, което да ги разделя.
Германците искат да се предадат доброволно, защото са гладни, изтощени и нямат желание да убиват. Американските войници са съгласни и споделят напълно техните чувства.
Но страхът и ужасът превръщат желанието за спасение в касапница.
Изключително силна и разтърсваща книга, която те оставя безмълвен и в същото време те изпълва с жажда за живот.

„— Кой знае защо, ние не обръщаме достатъчно внимание на важните неща; ей тъй, като Мънди.
— А кое е важното?
— Да живееш истински, мисля. Ако преживея всичко, вече ще правя само онова, което искам. Ще разглеждам картини, ще слушам музика, ще я слушам истински, а не просто да я чувам. Обичам да рисувам, винаги съм обичал; може дори да стана художник. Сигурно си струва да се живее заради това.”