Начало / Критика / „Старата къща под кипариса” – за детството с любов

„Старата къща под кипариса” – за детството с любов

„Вино от глухарчета”, „Манюня”, „Тайната градина”, „Старата къща под кипариса”
Това са все книги за едно магично време, което наричаме детство

iskander

Обожавам да чета книги за детството – за онези първи впечатления, чувства, приключения и мисли, болки и рани, които раждат най-ярките ни спомени въобще и които предопределят до голяма степен хората, в които ще се превърнем след това. В детството се крие истина за всеки човек. То е най-важният момент от живота ни.

В автобиографичната книга „Старата къща под кипариса” (превод на Иван Тотоманов, 184 стр., изд. „Лабиринт“) Фазил Искандер разказва за родното си абхазко селце (Република Абхазия e почти неизвестна, но изключително живописна територия, която се намира точно срещу България, оттатък Черно море). Там едно дете, което – няколко години преди Втората световна война, тръгва на училище „една година по-рано и двайсет дни след първия учебен ден”. Обещаващо начало за необикновеното детство на момчето. Именно детската гледна точка прави разказа толкова забавен и автентичен. С лекота се четат и най-веселите, и най-трагичните моменти.

И макар да имаме само един разказвач, историята прелива от пълнокръвни и странни герои като майка му и баща му; чичо Самад – „занемарил се юрист”, който никога не пропуска да осигури шепа бонбони и пари на племенника си, когато „малкият идва да го прибере от запой”; Чичо Самуил, който не пропуска да поспори с чичо Самад; чичо Коля; чичо Алихан; чичо Володя (и песничката); учителката Александа Ивановна; леля му, с която в един „невероятен промеждутък на живота” ходят на кино почти всяка вечер.

„Изобщо, афишите, неизвестно защо, са вълнуващи сами по себе си, все едно носят моментната жега на прелитащата комета на празника – да ги разглеждаш е огромно удоволствие.”

5_ISKANDER_PHOTOXPRESS

Макар и несръчен в определени ситуации, той бързо научава всички училищни правила. Знае да чете, преди да тръгне на училище, но така и не научава навреме да познава часовника. Това е един от най-комичните моменти в книгата, цяло приключение, което толкова добре показва изобретателността на засраменото момче.

Отскочих от витрината и побягнах към морето. Чайките летяха над водата, ту спираха, ту размахваха живите стрелки на крилете си (все едно играеха с времето: ако искам, ще го ускоря, ако искам, просто ще се рея и ще удължавам секундите).”

Ревю на Любина Йорданова

Прочетете още

unnamed

Петър Стоянович: „Галеници сме на битие, което все по-малко оплождаме с духовност“

Безмилостната ирония е противоотрова срещу героизацията, казва още той Спомените на проф. Петър Стоянович са …