Начало / Колонката на... / Използвай илюзиите си

Използвай илюзиите си

xxxxIMG_20171107_144600-300x225-1-300x225-1-1-2.jpgMic_.TDAAQZxrTX-300x225-1-1-2.jpgMic_.v0ZY8D2Kol-300x225-1-300x225-1-300x225-2.jpg,Mic_.XIMxRG49DI-300x225-2-300x225.jpg.pagespeed.ic.qzpgM29fKxНиколай ФЕНЕРСКИ

Use your illusion се нарича албумът на рокаджиите от Guns N’ Roses, който излиза с първа и втора част през дивата, анархична и окрилена от надежди българска година 1991. Разочарованието дойде по-късно. През 91 всичко изглеждаше различно точно заради надеждата и началото на т. нар. преход, който се влачи неумолимо до ден днешен. Тогава ние не знаехме, че ще бъде безкраен. Тогава ние вярвахме на телевизора. Още не бяхме сварени на бавния огън до пълен разпад. Все едно Гънс знаеха, че нещата тук изглеждаха по този начин, та си бяха дали такова име на албума. Имахме илюзии тогава, не е като да нямахме. Макар че думата е употребена повече в значението ù на фантазия, въображение. И това нейно значение ми беше любимото, то ме съхрани и ми даде старт. На 17 имаш нужда именно от това, за да вървиш напред и да удържаш курса, защото хормоните са прекалено много и желанията са прекалено много, вървиш и по земята не стъпваш. В облаците се носиш. И нещо трябва да те предпазва. Илюзиите са жизнено необходими не само в младостта… Но тогава бях на 17 и младостта ми съвпадна със смяната на системата (тогава не подозирахме, че е привидна, бутафорна, цинична и долна), а пичовете от Ел Ей ме призоваваха да ползвам по предназначение и въображението си, и илюзиите си.

Тогава слушахме музиката на касети, те си имаха пластмасови кутии, върху които бяха обложките. Обложката на албума, за който говоря, беше ключова. Един човек, момче или момиче (джендърът не е ясен) пише в тетрадка на коляно. Тогава не го знаех, но това е фрагмент от една известна фреска на Рафаело на име „Атинската школа“. Ренесансовият художник е имал за задача да създаде декори за стаите във Ватикана и върху едната от стените е изобразил тази Атинска школа като символ на философията. В рок песните, които ми допадаха от само себе си, винаги е имало някаква по-дълбока мъдрост. Затова Гънс не ми бяха от най-големите любимци за слушане, а Металика напротив, бяха – заради съдържанието на текстовете. Но дори в по-лековатия хардрок на Гънс откривах повече смисъл, като изключим, разбира се, любовните песни като „Не плачи“ и „Ноемврийски дъжд“, където всичко е ясно като в сръбско кафанско парче. Не си падах по AC/DC и Iron Maiden също така поради споменатите причини. Трябваше ми нещо по-тежко и като звучене, и като послание – освен Металика ще спомена Testament и Anthrax. Нашият ренесанс започна оттам. „За кого бият камбаните“ е една песен на Металика от 1984, същото заглавие ползва и Хемингуей за един свой роман през 1940, а той на свой ред го взима от стихотворение на поета Джон Дън, живял и творил по същото време като художника Рафаело.

Но нещата са още по-стари. В Библията се разказва оная притча за бащата, който раздал на синовете си талантите (парична единица). Първият похарчил своя талант за удоволствия, вторият го закопал, за да го съхрани, а третият станал предприемач и го умножил. Най-тъпо постъпил, разбира се, оня, който го закопал. Малко по-добре оня, който го похарчил. Но най-добре сторил третият. Посланието е ясно, не бива да закопаваме талантите си, а да ги развиваме. Но това мисля, че е заявено още пет века преди Христос от оня древен мислител Аристотел. Главата трябва да се използва за това, за което ни е дадена. И то не е да дрънкаме празни приказки и да гледаме мачове. Не се отървах от илюзиите си и до днес. Не го направиха и моите приятели, поради което те са все още мои приятели по същия верен начин, както тогава. Да имаш приятели от детството си, на които можеш винаги да разчиташ, с които можеш винаги да поговориш съвсем открито, е благословение. Дар. В онзи малък град имаше доста деца по онова време. В един клас бяхме около 30 ученици, а имаше „И“ паралелка. Това прави около 270 връстници. И по някакво интересно съвпадение с двама от тях живеехме в един квартал, къщите ни образуват триъгълник със страни по 300 метра.

С тях слушахме коравата музика и бяхме част от субкултурата на металистите в малкия град. Ходехме по концерти в София – Ян Гилън, Скорпионс, каквото дойде от големите в рока. Бяхме около 50 момчета и момичета в целия град и пълнехме по един автобус. На тия години човек има нужда да е част от глутница. И в същото време бяхме по-различни. Щото Китаристът (скривам името от съображения за конфиденциалност) не излизаше с нас по кръчмите да се налива с бира, а свиреше. От сутрин до вечер. Без да спира. У тях беше като хан, всеки влиза и излиза, когато си иска. Една от спирките на най-заклетите металисти беше тази – да послуша хеви метъл на живо. Китаристът и неговият брат още тогава разкъртваха всички тухли. Днес братът преподава китара в един от големите немски университети, а Китаристът е най-добрият в страната ни и свири в различни формации и по различни „проекти“, не ми се навлиза в подробности. Бяха слухари, солфежа го изучиха доста по-късно, пускаха си на касетофона нещо на Ингви Малмстийн и за един ден го свиреха едно към едно, а който е слушал Ингви, знае за какъв виртуоз говоря. И той не се е отказал от илюзиите си. Те го хранят. Спомням си първото ни отиване в София. Качваме се на влака във Враца и потегляме през Искърското дефиле. Отворил съм един прозорец в коридора и зяпам красотите, отиваме при третото ни приятелче. По едно време гледам как стадо кози се спуска от един хълм, недалече от релсите. Една коза рязко получи психическо разстройство, зашемети се от скоростта на влака и се спусна с всичка сила да пресече релсите. Пред очите ми се пожертва, попадна под колелетата. До днес като се видим с Китариста му припомням това жертвоприношение от пътуването ни тогава. Беше, за да го запомним. Отидохме в ж. к. „Слатина“, където живееше нашият приятел на квартира, пътьом минахме покрай кварталното кино и дочухме, че вътре репетира някаква банда. Китаристът вика ела да ги видим. Добре, отговарям, обаче няма да хващаш китарата, бързаме. Няма, обеща ми. Влязохме, четири момчета на сцената, барабани, вокал, клавир и бас. Само китара няма. Китаристът се качи на сцената, откъсна им главите, взеха му телефонния номер. След седмица му се обадиха и така се почна неговата.

Третият от нас, Марио Беров, рисуваше още тогава, когато ходехме с дълги коси и кубинки. Днес организира свои и чужди изложби, стенописва църкви, а неговите мозайки на светите Кирил и Методий стоят над входа на новата катедрала в Ловеч, която стана сграда на 2017 година. Не се е отказал от илюзиите и той. И двамата мои приятели не четат книги. Затова още в ония години ги обрах. Взех от библиотеката на Китариста два тома на Джон Стайнбек, а от къщата на Марио „Швейк“ на Хашек. Толкова време е минало, че книгите вече са си мои. Няма да им ги връщам. Брат му на Марио се опитваше да ни възпитава и в по-интелигентни стилове като Jetro Tull, Floyd, Queen, но ние си предпочитахме по-твърдите китарни рифове. От средите на металягите излязоха много читави хора. По-прями, по-честни, по-творчески. По две неща приличаме на Твореца на всичко видимо и невидимо и се различаваме от животните – по свободната си воля и по умението да създаваме. И двете са нашият талант, който е задължителен за ползване.

Послепис 1: Неразделна част от бандата е и четвъртият тип. Той е живописен с това, че изобрети като млад новия стил – сърбометалист. Щото едно е да тръскаш пърхута на стадиона, а друго да седнеш пред чаша вино на масата. И бичкиите някак си не подхождат на обстановката. Там повече пасват Весна, Драгана и Шабан. И той също си има илюзии. А най-големият му талант е да бъде приятел.

Послепис 2: Казах всичко това на ония хиляди френдове във фейсбук – да си знаят, че аз приятели си имам. И всекиму пожелавам такива като моите.

Прочетете още

IMG-0579-239x300

Малин Разтерзийски

Николай ФЕНЕРСКИ Да си мрънкалник е едно. А да си мрънкьо, това е още повече. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *