Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Когато съм подозрителен към някоя книга, не я чета. Доверявам се на инстинкта си и почти никога не греша. Но има случаи когато се колебая и тогава на помощ идва филмовата версия, която ми отнема само час и половина. Така стана и в този случай с „Човек на име Уве“. Скандинавската нова литературна вълна е много политкоректна, мултикулти и програмна за новите ценности, там я няма балканската психологическа съпротива, онези открехнати общества, опитват се да ни кажат либералите днес, са много по-напред от нас именно заради своето мислене, а ние сме изостанали, природата ни е такава, дивашка, натурално по-тъпи сме от шведи, норвежци, датчани и финландци. Само че има една подробност, когато по нашите земи е имало цивилизация, сгради, градове с канализации, хора с красиво облекло няколко хиляди години пр. н. е., по земите на скандинавците са върлували космати същества, навлечени в кожи и живеещи в землянки. Уточнявам този исторически факт, за да припомня, че в еволюцията няма прескоци, нещата следват едно след друго неизменно. И ако на юг цивилизацията е поела в една посока, а на север в друга, за това са виновни климатичните условия и културните наслагвания.
Но е нелепо да се твърди, че северната европейска цивилизация е по-развита, по-напреднала и по-хуманна от южната. Познавам читатели и почитатели на Фредрик Бакман, те се захласват по неговата „топлина и човечност“, но за мен това са само писателски трикове и съсредоточаване върху злободневни теми. Може ли да си избира за герои все хора от т. нар. „уязвими групи“ и на тази основа да гради своята затрогваща емоционалност? Че това е прозрачна спекула. Литературата не е натъкмяване и уйдурдисване по теми, които обществото „трябва“ да обговаря. Ето ви го отговорът откъде дойде възходът на скандинавската литература − като твърде либерална по въпросите за сексуалността тя се вписа много точно в съвременните тенденции. Мисля, че тези тенденции са резултат от хипи движението през 60-те години на ХХ век, децата на „свободната любов“ (иначе казано – копелетата) продължават делото на родителите си, но това е друга тема.
Уве не е човек с предразсъдъци, а най-обикновен швед, който обича машините, държи на високото качество в строителството и иска всички да спазват правилата. От балканска гледна точка е доста ограничен човек, от онези, които не биха преминали на червен светофар, дори да виждат, че улицата е пуста и в двете посоки. Ако Уве попадне в Истанбул или Солун, ще се побърка. В началото писателят държи той да ни стане симпатичен. Добре, щом така трябва, харесваме го. Присмиваме се на неговото маниашко желание винаги да следва инструкциите, да проверява вратите на целия квартал и да прави забележки на всички останали. И после какво следва? Една политкоректна и мултикултурна предвидимост – нанасят се нови съседи, жената е иранка, до края на филма ще стане първа приятелка на Уве. Той не е расист, нито националист. Той е темерут поради една много лична причина, която разбираме от неговия разказ пред иранката. С жена си претърпяват автобусна катастрофа в Испания. Тя губи детето, което чакат и остава прикована към инвалидна количка. (Простете, че написах „инвалидна“, тази дума е от забранените вече.) Но великата скандинавска душа на Уве продължава да ни се разкрива – голяма част от неговия живот по-късно преминава в борба срещу институциите, за да може жена му да започне работа. Сам с двете си ръце в един дъжд сковава рампата за достъп на количката в училището, където жена му става учителка. Уве е не обикновен темерут. Уве е предшественикът, пионерът на съвременните НПО, които воюват за равни права и интегрираност на хората „в неравностойно социално положение“. (Ето, мога да използвам и новата терминология.)
И за капак на всичко Уве ни е показан докрай толерантен чрез една второстепенна случка. Ученикът на жената на Уве, който се запознава с Уве, довежда при него свой приятел, също емигрант от арабски произход. Емигрантът е „педал“, както го нарича Уве, но след това бързо се поправя – от гей хората е. И освен това е съобщил на своя баща, че е от гей хората, бащата не изпаднал във възторг и гей човекът няма къде да спи, затова дошли при Уве, защото знаели, че при него има място, живее сам, а жена му била много мила и отзивчива, когато била жива. Уве приютява гей човека, както можете да се досетите. Виждате ли, изобщо не е ограничен той, а е цяло богатство този тъй човечен тип. Той не само няма нищо против имигрантите и хомосексуалистите, той им помага и ги обича. Както трябва да се научим да ги обичаме и ние, това ни казва Бакман.
И тук ще извикам като героя на Вапцаров, когато гледа холивудската боза в стихотворението „Кино“ − „Къде е тука нашата съдба? Къде е драмата? Къде съм аз? Кажете!“ Наистина не разбирам защо трябва да бъда принуден да се вълнувам от съдбата на жената в инвалидната количка, от съдбата на гея или от съдбата на самия Уве. Нали живеем в свободен свят, защо трябва да мислим или вършим нещо по принуда? И защо, в края на краищата, вкараха толкова много идеология в книгите? Фредрик Бакман може и да се струва добър писател на милиони читатели, но нещо в идеите му ме притеснява. И това е самото им присъствие. Ценностната система на нашето време съдържа и други стълбове, различни от феминизма, мултикултурализма и джендъризма. И примерът с шведския писател никак не е изолиран или единичен, напротив, масов е. Само отворете някоя статистика за раздадените литературни награди у нас през последните години и забележете колко от тях са дадени на произведения със съмнителна стойност, но с „правилна“ идеология. Идеологията няма място в изкуството. Тя го убива. Вън идеологията от литературата!
