USB мотика

Николай ФЕНЕРСКИ

xxIMG_20171107_144600-300x225-1-300x225-1.jpgMic_.TDAAQZxrTX-300x225-1.jpg.pagespeed.ic_.v0ZY8D2Kol-300x225-1Един пич, Йоахим Кльокнер, на 68-годишна възраст обикаля Европа и изнася лекции за минимализма – как той бил взел решение и се спасил от множеството вещи около себе си, как всички сме неосъзнати вещомани и напълно осъзнати консуматори и колко положително променяло това освобождаване от зависимостта на джаджите нашия скапан живот, братле. И сега Кльоки живурка с около 50 предмета максимум, като и тях гледа да редуцира до четка за зъби, телефон и таблет. Гащите не се броят. Те може да са за еднократна употреба. А може и без гащи да ходиш, за какво са ти, само да ти се налага да ги обуваш и събуваш. Един съвременен Диоген, който не търси човека със своя фенер и не живее в бъчва, но по същия начин се стреми да минимизира имането си, за да максимизира битието си. Щото това са двата полюса – да имаш или да бъдеш. Само че на Кльокнер му е широко около вратлето немско. А ние тук сме дресирани да притежаваме. И така трябва да бъде.

Щото закъде съм аз без своите предмети, вас питам. Без тях съм едно нищо. Нещастник вселенски. Вие ще си речете какво пък толкова, всички притежаваме разни неща, фетиши, кожени якета, закачалки за тях, електрическо пиано, китара, която ползваме веднъж на месец, бръмбъзък, на който също свирим, червено радио джобен формат, фенерчета, изобщо, предмети, които произвеждат звук или светлина. И навярно смятате, че си можете без всички тях, допускате, че сте души свободни и необременени… Но когато изляза от къщи, краката ми сами ме отвеждат към Китаеца. Ходя, къде ходя, все при него се връщам, неговата мама. Докарва всякакви джунджурии и чудесии, толкова са много и така привлекателни за мен, че като си помисля какво ново може да са сътворили, ми потичат лигите. Той иначе не е никакъв китаец, само така му викаме, познайте защо. И като зареди нова стока, като му надокарат ония ми ти контейнери с чудеса на техниката, науката и изкуството, а мене коленете ми омекват от възбуда.

Жена ми изпада в тих ужас и получава гърчове, като ме види да се прибирам с издути джобове. Ти, вика ми, напълни къщата с боклуци. Аз изхвърлям, ти надонасяш, аз почиствам, ти влачиш, тайно издебна и хвърля в контейнера пет напълно непотребни предмета, на другия ден ти си заредил нови десет. Вече се спъвам в тях. Плаче жената. Не е подозирала, че съчетавам толкова долни черти от Коробочка и Плюшкин едновременно. Тия двамцата са едни герои на Негово Височество Гогол. Събират, където какъвто боклучец забележат, прибират го, складират си го и си му се радват, докато не се разпадне от самосебе си. Предмети, предмети, предмети… запявам си песента на Далида, но вместо „пароле, пароле“ става „предмети, предмети“… Всеки един от предметите ми задоволява някаква моя вътрешна потребност, запълва някаква празнота в душата ми.

Примерно Аквариум с рибка на батерии. Тази творба ме спасява от страха ми от самота. Рибката е винаги на разположение, дори си отваря ритмично устата като истинска и плува в аквариума, без да издава звук. Не искам да я разглобявам, за да видя как се задвижва, къде й се намира витлото, това би ме потиснало. Дори когато й свърши батерията, ще извикам някой познат да ми я подмени, докато аз чакам отвън, не желая да я виждам в толкова безпомощно състояние, с отворени капачета и застинали перки, все пак ми е приятел. Как може Кльокнер изобщо да живее без рибка на батерии! Това не е живот, а кошмар. Ако Сартр разполагаше с рибка на батерии, нямаше никога да напише „Погнусата“, а ако Кант си имаше една такава в хола, критиката му към чистия разум щеше да звучи като трилър на Дан Браун, като екшън с Вин Дизъл, Омир щеше да прогледне, Хемингуей да спре да се гордее, да продаде ловната си пушка и да си умре кротко в леглото на 105 години. А ако Достоевски си имаше рибка на батерии… О, ако той си имаше такава рибка! Щеше начаса да преосмисли всичко. И всичко вече щеше да е преосмислено. А щом е преосмислено, значи се е подредило правилно и нито един проклет въпрос не е останал за разрешаване. И най-големият тъпанар материалист е осъзнал, че без Твореца на всичко видимо и невидимо човечеството няма никакъв шанс за нищо. Да не говорим за Големия Андронов Колайдер и невинните частици, които той ускорява нанякъде… В миг щеше да се разтвори в небитието и колайдер, и церн, и всичко , ако само една такава рибка на батерии съпътстваше живота на Айнщайн и ядрените физици. Рибката на батерии прави човека себедостатъчен и мъдър, изпарява се всяка агресия, всеки порив за разрушение и всяка жажда за кръв.

А ако ми вземат бръмбъзъка, който си купих през лятото от Истанбул, как душата ми ще разбере на какви честоти да резонира с Вселената? Как кръвта ми ще знае в какъв ритъм да се вълнува. Обаче какъв зор беше, докато си го купих… Търся в интернет как се казва този музикален нагод – ми той има около 500 названия в цял свят. Откъде да знам как е на турски. Тюрлюгюрлюсакъз. Влизам в музикалния магазин малко зад стените на султанския дворец и викам на продавача „ду ю хев мбяу мбяу“. Разбра ме от първия път. Мбяу мбяу. Купих си бръмбъзъка за пет лева, но кеф цена няма. Прибрах си се в шибаната си къща и потърсих уроци в ютюб как се свири на него. И лека полека почнах – мбяу мбяу, миу миу мяу, миу миу мяу, яу яу миу, яу яу миу… Ниските честоти ме успокояват, смиряват, дори леко ме приспиват, но то е полезно за здравето. Сърцето на човек трябва и да си почива. Сливам се с трептенето на Земята.

А откакто нивото на река Дунав в сантиметри беше спряно от ефира, разбрах, че светът си отива. Всичко приключва. Червеното ми радио сега може да служи за слушане на записана музика, на новини, на простотии, обаче оная жива тръпка от променящото се всеки ден ниво на реката я няма. Преместили я били на някакъв тъп сайт. Но аз исках да слушам ония секси гласове, обявяващи нивото в Комарно, Турну Северин, Мохач и Ново село, онз дуз сонтиметр, сан троа, вентан сонтиметр, моан кенз. Как сега да разбирам колко точно съм затънал в грижи, тревоги и всякакви лайна, ако не мога да чуя нивото на френски. Така вълнуващо звучеше първо на български, после на руски, напрежението нараства, съспенсът се сгъстява като сметана и накрая избухва кулминацията с онз дуз. Кльоки, ще стана като теб, братле, ще си продам всичкото имане и ще бъда. Ту хев или ту би – това е въпросът. Само не ме карай да си продавам радиото, бръмбъзъка и рибката. А, и едно юесби вентилаторче, което си ползвам през лятото. Включвам си го навсякъде, щото юесби входове вече има и по дърветата, вентилаторствам си с него, подухвам си и ми е радостно. А жена ми ми се подиграва, вика ми сутрин, след като си измия зъбите и се изкъпя, ще си суша косата с твоето вентилаторче. И ме имитира. Излъгах ви. Аз нея я имитирам как си ползва сешоара. Ето така, фръц, фръц.

Само това искам, да си ми оставят тези неща, дори когато ме приберат на 4-ти километър някой ден. А, и шапката с лампичките също. Ако може. И една юесби мотика да ми дадат, да си я включвам в лаптопа и тя да си копа. А аз ще седя, ще й фърлям по едно око на мотиката, ще си джиткам на клавиатурката и ще се кефя на живота. Даже няма и 50 предмета, но колко важни са те. Вода можеш да пиеш и от шепа, но как ще свириш на бръмбъзък без бръмбъзък? Чакайте да ви го покажа. И те така те. Ще бъде чудесно всичко. Ще правя лицеви опори. И ще си пусна дълъг нокът на малешката. Кутрето, искам да кажа. Лидъл фингър. Отдавна ми е мечта. И ще си човъркам с него в ухото, навътре… Може дори мозъка да си почеша. Мозъчето мъничко. Щото ще бъда минималист.

Послепис: Има предмети, които ми причиняват алергия и ги ненавиждам от все сърце. Потници, тъмни очила и чадъри. Трябва да ги забранят със закон, но за това друг път.

Прочетете още

xxIMG_20171107_144600-300x225-1-300x225.jpg,Mic_.TDAAQZxrTX-300x225.jpg.pagespeed.ic.v0ZY8D2Kol

Сблъсъци: Господинов vs. Кустурица

Николай ФЕНЕРСКИ „На Млечния път“ на Кустурица вече е достъпен за сваляне от българските торент …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *