Котката – гид за оцеляване в градската джунгла

Едно небрежно, съвсем леко, почти котешко усилие ни струва да се протегнем към рафтовете на „Хеликон“ и да си намерим нещо любопитно за четене – например книгата на Стефан Гарние „Как да мислим и постъпваме като котка. Пътеводител за оцеляване в градската джунгла“. Само на французин може да му хрмне да наблюдава навиците на своя котарак и да извади сума генерални изводи за това, колко неправилно живее човек. Вледствие на този анализ авторът сменил жилището си с… яхта в пристанището на Лион.

Ако се замислим за бита но българина, по-подходящ герой за него би било прасе, не котка, но в случая разлистваме френски пътеводител из градската джунгла и умуваме над непривична, сякаш извънземна за ръбестия ни балкански характер психологическа мекота.

Защото „котката е горда, отстоява личното си пространство, не се хвърля инстинктивно на всяка новост и умее да казва „не“, пише Сефан Гарние. Вижте още негови точни наблюдения и опитайте някои съвети:

”Eдва прибрали се от работа, хвърляте палтото си на дивана и започвате да сновете между грамадата пране и купчината чакащи фактури, с метла в едната ръка и гъба в другата. Котката ви наблюдава как търчите между кухнята, хола и кабинета. Гледа ви странно, мислите си вие. И още как, защото, първо, я притеснявате, и второ, тя се пита дали в този момент не сте застигнати от сериозна криза на отчайваща глупост.“

”Научете се, подобно на котката, да изисквате да ви се помага, като започнете на първо време с прехвърляне на малките ежедневни задачи. Вие не сте слуга, нито домашна прислужница на децата си, няма да им навреди, ако ги направите малко по-независими, като им възлагате определени домакински задачи. Ще спечелите време, ще бъдете по-ефективни, по-малко уморени и стресирани. Това важи с пълна сила и за хората на ръководни длъжности, толкова рядко способни да се доверят, да делегират, тъй като изпитват постоянна нужда да проверяват и одобряват работата на всички. Лош навик, който се превръща в система, защото впоследствие всеки служител, така майчински обгрижван в работата си, се обръща към вишестоящия за всяка запетайка от свършеното.“

“На котката не й е нужно да мяука, да скача наляво-надясно или да се прави на клоун, за да бъде забелязана. Присъствието й се усеща веднага щом влезе в стаята. Нейната харизма й гарантира, че ще я забележат. Излъчвайте своята индивидуалност подобно на предавател, на източник на светлина. Не се разпростирайте в дискусия повече от необходимото, не превземайте разговора, за да се самоизтъкнте – така само ще поздразните аудиторията си. Хората ще устят несъзнателно, че зад дългите монолози стоите самите вие, че се опитвате да убеждавате или да се успокоявате. Това не е харизма, а превземане и нахлуване в чуждото пространство,което става непоносимо за околните.“

„Котката не е побойник, нито кавгаджия,тя е горда и доколкото е възможно, стига територията й да не е застрашена, тя винаги избягва сблъсъци. Този принцип е описан в „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ. Навярно авторът също се е вдъхновил от котката преди повече от две хиляди и петстотин години. Много е жалко, че съвременните „най-изтънчени“ стратези и военни командири, изглежда, вече не умеят да четат.“

За да пробва рефлексите на читателя, в края на книгата авторът предлага тест „Котешко ежедневие“, където всеки може да види оценки за своя характер, да се посмее, или като мен да изпадне в потрес от резултата, срещу който пише – „Вие сте малко коте. Има още какво да се желае, но сте на прав път….“

Людмила Еленкова