Начало / Колонката на... / Сблъсъци: Господинов vs. Кустурица

Сблъсъци: Господинов vs. Кустурица

xxIMG_20171107_144600-300x225-1-300x225.jpg,Mic_.TDAAQZxrTX-300x225.jpg.pagespeed.ic.v0ZY8D2KolНиколай ФЕНЕРСКИ

„На Млечния път“ на Кустурица вече е достъпен за сваляне от българските торент тракери. Смехът на този последен негов филм е далече от смеха на „Черна котка, бял котарак“. Тематично наподобява „Животът е чудо“, но не достига и неговия смях. А по сълзи го достига. Нещо му стана на Кустурица, нещо се пречупи у него, откакто построи Дървенград и премина една граница. Спря да му пука особено за детайлите на кинематографията и се отдаде просто на фантазиите си. На митовете си. Ние, неговите верни фенове, не можем да се разочароваме, ако ще и да си снима краката на плажа. Филмите му просто следват неговото душевно съзряване и духа на епохата, който се изменя вече не с десетилетия, а с години. Остарял е, ще каже някой, но нали и ние, феновете, също остаряваме. И след половин век, ако светът все още съществува, едва ли някой ще се сети, че някога е имало такъв режисьор. „Ъндърграунд“ за мен лично е в златния фонд на човечеството. Малко режисьори следя, братя Коен, Джим Джармуш, Никита Михалков и Кончаловски, Фатих Акин, Тарантино. Не мога да ги степенувам, всеки от тях е отделна вселена. Но който и да е от тези може да направи и по-краен филм. Последните изпълнения на Кончаловски и Тарантино го доказват. Доколко режисьорът се влияе от опорните точки на някоя идеология – това е много важен въпрос. Коен и Джармуш са извън тази схема, но Тарантино е вътре в нея. А Акин ми е загадка – от една страна споделя т. нар. „европейски ценности“, но дали неговото турско потекло не го кара изрично да се показва като толерантен спрямо западния начин на живот?

Задълбавам нататък, понеже това е цялата ми тема – не знам кои от тези режисьори познава българският писател Г. Г., но мога да предположа кои харесва и кои не толкова. „Не харесвам Кустурица. Ленив и досаден. Балкански коч, сантименталист.“ – това заявява един от героите още в началото на т. нар. „Естествен роман“, нелоша книга, но твърде преекспонирана – като всичко, което е етикетирано за мейнстрийм и мода. А и драмата ù ми идва леко пресилена, голяма работа, че на някого си жена му му изневерила. Ми ще му изневери, като е нефелен. Това се случва на мнозина нефелници, мухльовци и обикновени ръбове. Ако някой от героите ти каже нещо, ти като писател не носиш отговорност за думите му. Но убеждението ми, че определението за Кустурица е на самия Господинов някак си все не мога да го преодолея. И сега се опитвам на глас да осмисля каква е причината – цялостното звучене на романа е именно несантиментално, дистанцирано, хладно, както би го преразказала именно една муха. Такава е картинката на първото му издание. На мухата не ù пука за човешките трагедии. Не ù дреме за разделите, нейните фасетъчни очи не се трогват от болката на хомо сапиенсите. Това е успял да постигне Г. Г. чрез уйдурдисването на текста си, спор няма. Такава е била и целта му. Обратното на сантименталност.

Обаче ако чета роман за изневери и раздели, аз имам ли желание да остана равнодушен? И тая хладност в писането не е ли онова градско достижение на нашето поколение – все ни е едно, правете, каквото искате – сякаш казваме. Няма да плачем. Няма да ахкаме и охкаме. Само дето това равнодушие и тая дистанцираност не са моят личен начин да гледам на света. Аз не съм муха. Аз искам да ме боли, за да ме преболи. Не желая да потискам вътре у себе си болката. Трябва да я видя в киното, да я прочета в страниците, да я усетя. Без болка светът е свършен. Или просто мрънкащ като главния герой на романа.

Чудя се, ако сто пъти си повториш, че не чувстваш нищо, ще спреш ли да чувстваш? Ако сто пъти ти повторят, че романът ти е голямо явление, ще им повярваш ли? Ако сто пъти отидеш някъде там на Запад, ще станеш ли един от тях, западнярите? Каква точно е психотерапията, за да скъсаш с реалността? Героят на Господинов, зарязан от жена си, нехаресващ „балканските кочове“ и сантиментализма, таи много потиснат гняв, много неизразена злоба. Интелектуалстващ интроверт, абсолютен антипод на веселите, шумни, диви, неистови и мъжки (дори да са жени) персонажи на Кустурица. Нека си е интровертен Г. Г., но да не ми проповядва отказ от емоции. Тоя селски софийски дзен, лъхащ от него, както и от режисьори като Иван Черкелов е ужасяващ. Подражателски. Ерзац. Но дори и автентичен да е, какво ме грее мен будистко-йогистката безчувственост? Лошото е, че го наложиха като модел на мислене и една голяма част от софийските културни трегери са го възприели и прегърнали. А човек трябва да чувства. Всеки ден. Постоянно. Няма страшно, сърцето няма да се изтърка от чувстване.

И „На Млечния път“ доказва твърдението ми. Няма да ви разкривам нито част от филма, вие ще си го гледате. Има разлики от предишните творби на „коча“, но има и още много от същото – гъски, странни машини, булки и воали, животни, които са по-добри от човеците… А финалът е онова, заради което отново се влюбих в цялата творба. Преди време бях си направил класация на филмите му. „На Млечния път“ няма да е на върха, но ще е в златната среда. А сбълъсъкът, който ви представих, е съвсем условен, място за сравнение няма.

Кустурица, за разлика от срамежливия Господинов, отнесе Балканите в Холивуд и направи големия си филм „Аризонска мечта“ с невероятните и млади Джони Деп, Фей Дънауей, Винсент Гало и Лили Тейлър в ролите. Покори връх след връх по всички фестивали, стана дори част от журито в Кан, а домораслият софийски европеец от Ямбол, модерен и напредничав списовател с непоколебими европейски ценности, го сложи на мястото му с едно изречение. Аз произлязох от циганите, от сръбските провинции, но не се срамувам от това, казваше някога Кустурица, но не директно, защото той не страда от комплексите на дребните души. Между другото го направи. Знаеше си потенциала, знаеше си корените. Когато дребосъците разказват за себе си, те говорят за престижни неща, за ролята на тоалетната в културата, за люлеещите се столове, за възвишени идеи, само не и за същността на проблема – че страда. Героят в естествения роман никога няма да си признае, че страда, защото го е срам от човещината.

Гледам, че Г. Г. отново влиза в класациите за успешен български писател. Честито на либералната пасмина, която го смята за трудолюбив и интересен, обратното на ленив и досаден. Те продължават да си имат представител в литературата ни на толкова високо ниво, че там на запад да се чудят тия българи що се правят на чак такива либерали. Западът обаче никога никого не е обичал и всичките негови богатства са дошли от кражби – на труда на другите, на колониите и т. н. Хладнокръвно и несантиментално. Едва ли скоро ще се чуе и другата дума на български творец – че ние сме имали цивилизация и ценности много по-отдавна от тях. И че не не ние от тях трябва да се учим, а те от нас.

Прочетете още

xxIMG_20171107_144600-300x225-1-300x225.jpgMic_.TDAAQZxrTX-300x225.jpg.pagespeed.ic_.v0ZY8D2Kol-300x225

Вдовици

Николай ФЕНЕРСКИ Или как Стоян Стоянов не отказа цигарите – резервно заглавие. Краткото заглавие е …

Един коментар

  1. Antonia Brigs

    Жалък текст, джафкащо-подлизурски, в стил „да хвърлим плюнка по някой известен, че да ни забележат“.
    Впрочем това май е система за този автор.
    Много ниско ниво, Лира, много, с недопустими лични нападки.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *