„Градинарят и смъртта“ – красиви думи изпод грамадата на времето

преди 4 дни "Четящият човек", Критика, Откъси, Читатели

Четвъртият роман на Георги Господинов е в книжарниците

Книгата излиза точно насред най-голямата суша, градините са изгорели, а градинарите – унили. Пък и точно те едва ли ще разтворят Георги Господинов. Книгата му по-скоро ще попадне в ръцете на онези, чиито градинки са от думи, чувства и емоции. Естети по душа, които приемат всяка книга от нашия писател с нескриван екстаз. Такива са и първите оценки за „Градинарят и градината“ – „ювелирно говорене за скръбта“ я нарича проф. Амелия Личева. Самият писател си играе с думите, като представя романа си за мемоар или мемороман… роман градина. И потъва в спомените си, за да ги пресъздаде в характерния си стил, който му донесе и признание, и много приятели.

„Личен, зашеметяващ, откровен…“, реди епитети преводачът на „Времеубежище“ на украински Остап Сливински. Нарича „Градинарят и смъртта“ и „насърчителен роман“. Да говорим със себе си и да даваме шанс на сълзите, които проясняват взора към миналото.

Интересното е, че „Градинарят и смъртта“ е по-скоро за хора поне от поколението на Георги Господинов. Трудно се чете без натрупвания, без животът да е опустошил или поне поразтурил онази градина от мечти, която градим като деца и после носим със себе си през десетилетията. Може би затова поетът Иван Теофилов възкликва: „Магична книга!”.

Също и меланхолична, защото носи усещането за лебедова песен. На всичко онова, с което сме свикнали и за което сме повярвали, че винаги ще е с нас. Но животът си отива, а в „Градинарят и смъртта“ Георги Господинов е документалистът – дори импресионистът, който улавя процесите, загатва ги, рисува ги. От нас зависи дали докато четем, ще се разплачем, или ще се усмихнем.

Ето няколко реда от романа:

Разказваше баща ми, на живот и смърт разказваше. Знаеше, че спре ли, всичко, което докара в кабинета, ще изчезне като сутрешната роса по ягодите в градината.

Само докато разказваше, ребрата не го притискаха, кръстът не го режеше, гърдите не го пробождаха, нямаше и следа от болка.

Тихомълком в кабинета се бяха събрали по-младите лекари и сестрите, иззад вратата надничаха другите болни да видят какво е това чудо, какви са тези агнета, прасета, цъфнали череши и истории. И който слушаше, не го болеше вече.

Разказваше баща ми, разказваше, а гласът му си отиваше бавно, и накрая, когато последният звук се изгуби, започна да описва само с ръцете си…

Така ще го оставя да разказва, защото искам в неговия роман да е светло и защото така беше. Питайте лекаря, ако не вярвате, в пепелника му още има прашец от цъфнала череша и капка кръв в долния край на престилката.